Здравейте. Добре дошли в urocite.info
Приветстваме всеки наш нов или стар посетител с добре дошъл. Този сайт е изграден както за ученици и студенти, така и за всеки, който иска да се научи на нещо ново и любопитно. Сайтът разполага с курс по икономика и курс по мениджмънт, които ще помогнат на всеки студент по специалностите, както и с есета и литературни интерпретативни съчинения предназначени за учениците от 8-ми до 12-ти клас. Надяваме се в сайта да намерите нужната информация, от която се нуждаете, а ако не можете да я намерите може да се свържете с нас и да предложите вашият материал да бъде качен.
Благодарим Ви, че посещавате нашият сайт.
Характеристика на образите на Антигона и Исмена
неделя, 1 август 2010 г.
Антигона и Исмена за дъщери на Йокоста и Едип, сестри на Етиокъл и Поленик и племенници на Клеон. Техният живот е изпълнен с неописуеми страдания, последстия от родовото проклятие. Баща им се жени за родната си майка и убива собствения си баща, а братята им Етиокъл и Поленик умират в братоубииствен двубой. Тогава на престола се качва чичо им Креон, който заповядва само Етиокъл да бъде с всички почести, а Поленик да бъде непогребан,
Всичките им беди са резултат от родовото проклятие, надвиснало над тях, но гибелта на Антигона и нещастията на Креон са резултат от едностранчевото им поведение. Смъртта на Антигона става нейна победа и влече след себе си нещастията на Креон. Антигона и Исмена обичат братята си и уважават човешките и божиите закони, но решението на Креон противоречи на божиите, а постъпката на Антигона противоречи на човешките закони. Божиите закони гласят, че в смъртта всички са равни, всеки покойник има право на погребален ритуал, а роднините му са длъжни да изпълнят свещенния си дълг към него.
Антигона цени повече божиите закони, защото те са вечни, а животът между хората е кратък. Тя е смела, решителна и дръзка, докато сестра й Исмена е плаха, страхлива и сломена заради всичките им беди. Антигона е решена да изпълни роднинския си дълг към брат си Поленик :
"ще легна мила с него милия, изпълнила свещен завет." Тя не може да презре онова, което е свято за боговете:
"по-дълъг срок ще трябва да се нравя на подземните. Сред тях на веки ще лежа." Исмена е пречупена от многобройните беди, страхува се от смъртта и не може да пренебрегне Креоновата заповед:
"...еднички ние с теб остахме и ще погинем, щом против законите пристъпим царска власт и царска заповед."
Знае, че жените са по-слаби и трябва да приемат , че не могат да се борят срещу по-силните противници:
"и нека помним още, че жени сме ний, че сили за борба с мъжете нямаме... заповядат ли по-силните, а тях дори и в тежко зло ще слушаме."
Исмена не вижда смисъла да предприема нещо, което е обречено на провал. За това се опитва да убеди сестра си да я послуша, но тя е непреклонна личност:
"спри, по-добре на време невъзможното!", "Но остави ме с моето безумие да страдам! Знам, не ще пострадам толкова, че да не бъде мойта смърт-прекрасна смърт."
Исмена уравновесена, сдържана, не се поддава на предизвикателствата на Антигона, въпреки грубостта й тя продължава да я обича. Поведението на Исмена към Антигона доказва, че изпитва към нея майчинска загриженост. Антигона вече не я интересува, че ще умре, защото бедите са я накарали да разбере, че мъртва ще бъде по-щастлива:
"...да живееш като мене, в толкова беди, смъртта не ще ли бъде щастие?", "Не за вражда-за обич съм родена."
Антигона и Исмена уважават традициите, но Антигона почвече вярва в задгробния живот и смята, че там ще е по-дълго, а Исмена не иска да напусне света на живите и смята, че е по-добре да живее на този свят.
Всичките им беди са резултат от родовото проклятие, надвиснало над тях, но гибелта на Антигона и нещастията на Креон са резултат от едностранчевото им поведение. Смъртта на Антигона става нейна победа и влече след себе си нещастията на Креон. Антигона и Исмена обичат братята си и уважават човешките и божиите закони, но решението на Креон противоречи на божиите, а постъпката на Антигона противоречи на човешките закони. Божиите закони гласят, че в смъртта всички са равни, всеки покойник има право на погребален ритуал, а роднините му са длъжни да изпълнят свещенния си дълг към него.
Антигона цени повече божиите закони, защото те са вечни, а животът между хората е кратък. Тя е смела, решителна и дръзка, докато сестра й Исмена е плаха, страхлива и сломена заради всичките им беди. Антигона е решена да изпълни роднинския си дълг към брат си Поленик :
"ще легна мила с него милия, изпълнила свещен завет." Тя не може да презре онова, което е свято за боговете:
"по-дълъг срок ще трябва да се нравя на подземните. Сред тях на веки ще лежа." Исмена е пречупена от многобройните беди, страхува се от смъртта и не може да пренебрегне Креоновата заповед:
"...еднички ние с теб остахме и ще погинем, щом против законите пристъпим царска власт и царска заповед."
Знае, че жените са по-слаби и трябва да приемат , че не могат да се борят срещу по-силните противници:
"и нека помним още, че жени сме ний, че сили за борба с мъжете нямаме... заповядат ли по-силните, а тях дори и в тежко зло ще слушаме."
Исмена не вижда смисъла да предприема нещо, което е обречено на провал. За това се опитва да убеди сестра си да я послуша, но тя е непреклонна личност:
"спри, по-добре на време невъзможното!", "Но остави ме с моето безумие да страдам! Знам, не ще пострадам толкова, че да не бъде мойта смърт-прекрасна смърт."
Исмена уравновесена, сдържана, не се поддава на предизвикателствата на Антигона, въпреки грубостта й тя продължава да я обича. Поведението на Исмена към Антигона доказва, че изпитва към нея майчинска загриженост. Антигона вече не я интересува, че ще умре, защото бедите са я накарали да разбере, че мъртва ще бъде по-щастлива:
"...да живееш като мене, в толкова беди, смъртта не ще ли бъде щастие?", "Не за вражда-за обич съм родена."
Антигона и Исмена уважават традициите, но Антигона почвече вярва в задгробния живот и смята, че там ще е по-дълго, а Исмена не иска да напусне света на живите и смята, че е по-добре да живее на този свят.
Антигона - трагедия за непреклонната и силна личност
Трагедията “Антигона” отразява мисловните търсения на своето време, вечните въпроси за човека и неговия житейски избор. Те получават израз в ефектния образ на Антигона, дъщерята на Едип, впечатляваща със своята нравствена красота и твърдост.
Двигател на драматическото действие в трагедията е нейният конфликт с владетеля на Тива - Креон. Той също носи чертите и вината на типичен трагически герой, но именно Антигона остава в смисловия фокус на творбата през цялото време. Трагедията носи нейното име. Пламенният дух на тази обезсмъртена в стиховете на Софокъл героиня се отдалечава от представата за плахо покорство, преписвано на жените в тогавашната епоха. Тя носи в пълна мяра гордостта, силата и благородството, присъщи на истинския трагически герой. Драматичният й образ е изграден на принципа на резкия контраст, съпътстван от сянката на една неясна вина, изваян на границата между човечността и свръхчовешкото.
В хода на действието характерът й се изгражда динамично и сравнително рано -публиката вече има пълнокръвна представа за нея. Този образ не се изменя значително с развитието на сюжета, мотивите й са ясни, правотата – несъмнена. Пътят и съдбата на героинята са определени, затова и присъствието й на сцената не е постоянно. Допълнителни щрихи към изображението на Антигона добавят поведението и речта на останалите герои в периодите на нейното отсъствие. Реакциите на второстепенните персонажи са стъпълата, по които недостъпната в своята крайност и извисеност позиция на главната героиня се приближава до гледната точка на публиката. Песните на хора изграждат мост между конкретните събития на сцената и вечните човешки нравствени формули.
Динамичния диалог с нейната сестра, Исмена в пролога изгражда релефен и многоизмерен образ на Антигона. Контрастът между двете противопоставя смелост и нерешителност, жертвоготовност и женска плахост. Той обаче дава на публиката и по-широк поглед върху образа на главната героиня. Съпоставянето с по-земния, положителен персонаж на Исмена приближава недостижимо благородното и гордо поведение на Антигона до разбирането на обикновения човек, дава на зрителя възможност за сравнение. Разговорът между двете, започнал в духа на взаимна привързаност, скоро се превръща в спор, който въвлича публиката в конфликтна ситуация, поставя я пред активен избор. Така още в началото на пиесата Софокъл ангажира максимално вниманието на зрителя и изгражда почти напълно образа на своята героиня. Конфликтът между Антигона и Исмена дава израз на две противоположни в основата си гледни точки – на разумния, уравновесен човек, стремящ се да живее в хармония с човешкия, земен свят, и на дръзката девойка, опитваща се да обхване глобалните вселенски правила и ред, да наложи суровостта на божествените норми в човешките взаимоотношения.
Ярко се открояват необикновената твърдост и достойнство на крехката девойка в разгорещения конфликт с Креон. Още преди нейното появяване думите на царя говорят достатъчно красноречиво за характера на постъпката й. Стореното е не само необичайно за една жена, но дори и за гражданите от тогавашното време подобно дело означава почти безумно дръзновение. Защото неподчинението на заповедите на владетеля се възприема като отцепване от колектива, който той ръководи, излизане извън границите на общността и нейните норми, нарушаване на законите. Това е и един от основните проблеми в трагедията – отношението между общността и индивида.
В контекста на спора между двамата Софокъл противопоставя две несъвместими, но еднакво добре обосновани житейски позиции, “традиционната” нравственост на Антигона и “гражданския” морал на владетеля и въвежда публиката в началния етап на сюжетния ход. В словесната надпревара между двамата дъщерята на Едип превъзхожда Креон със своите стабилни аргументи и непоколебима увереност. Тя признава без колебание стореното, защото съзнава изцяло неговата тежест и е уверена в правотата си. Не трепва пред присъдата на Креон – последиците от престъпената заповед са предвидени. За разлика от спора със сестра си сега тя е хладнокръвна, а гневът на царя сякаш издава неговото безсилие. Проявената жестокост в присъдата и несправедливото обвинение към Исмена правят образа отблъскващ за зрителите и това извежда Антигона на преден план. Положителното й излъчване се засилва отново благодарение на контраста между двамата.
Дори когато публиката не я вижда на сцената, присъствието на героинята се реализира благодарение на второстепенните персонажи. Застъпилият се за нея Хемон говори с гласа на разума и това още веднъж потвърждава правотата й. Образът на Антигона изглежда все по благороден на фона на рушащия авторитета си Креон.
В четвърти епизод на пиесата личността на Антигона заема изцяло трагическото пространство, Софокъл добавя финалните щрихи към характера й, изяснява неговата сложност и противоречивост. В началото на дългия комос девойката тъгува за радостите на живота, за неизпитаното, неизживяното. Така тя става не само носителка на нравствено величие, но и на нежна човешка душевност.
Въпреки мъката Едиповата дъщеря остава непоколебима в своята нравствена позиция, макар и готовността да срещне смъртта, изразена в предишните епизоди, като че ли се разколебава. И тук, като в “Едип цар”, трагическият герой се оказва мъчително сам в своето страдание. Антигона дава израз на това усещане, печели състраданието на публиката.
Двигател на драматическото действие в трагедията е нейният конфликт с владетеля на Тива - Креон. Той също носи чертите и вината на типичен трагически герой, но именно Антигона остава в смисловия фокус на творбата през цялото време. Трагедията носи нейното име. Пламенният дух на тази обезсмъртена в стиховете на Софокъл героиня се отдалечава от представата за плахо покорство, преписвано на жените в тогавашната епоха. Тя носи в пълна мяра гордостта, силата и благородството, присъщи на истинския трагически герой. Драматичният й образ е изграден на принципа на резкия контраст, съпътстван от сянката на една неясна вина, изваян на границата между човечността и свръхчовешкото.
В хода на действието характерът й се изгражда динамично и сравнително рано -публиката вече има пълнокръвна представа за нея. Този образ не се изменя значително с развитието на сюжета, мотивите й са ясни, правотата – несъмнена. Пътят и съдбата на героинята са определени, затова и присъствието й на сцената не е постоянно. Допълнителни щрихи към изображението на Антигона добавят поведението и речта на останалите герои в периодите на нейното отсъствие. Реакциите на второстепенните персонажи са стъпълата, по които недостъпната в своята крайност и извисеност позиция на главната героиня се приближава до гледната точка на публиката. Песните на хора изграждат мост между конкретните събития на сцената и вечните човешки нравствени формули.
Динамичния диалог с нейната сестра, Исмена в пролога изгражда релефен и многоизмерен образ на Антигона. Контрастът между двете противопоставя смелост и нерешителност, жертвоготовност и женска плахост. Той обаче дава на публиката и по-широк поглед върху образа на главната героиня. Съпоставянето с по-земния, положителен персонаж на Исмена приближава недостижимо благородното и гордо поведение на Антигона до разбирането на обикновения човек, дава на зрителя възможност за сравнение. Разговорът между двете, започнал в духа на взаимна привързаност, скоро се превръща в спор, който въвлича публиката в конфликтна ситуация, поставя я пред активен избор. Така още в началото на пиесата Софокъл ангажира максимално вниманието на зрителя и изгражда почти напълно образа на своята героиня. Конфликтът между Антигона и Исмена дава израз на две противоположни в основата си гледни точки – на разумния, уравновесен човек, стремящ се да живее в хармония с човешкия, земен свят, и на дръзката девойка, опитваща се да обхване глобалните вселенски правила и ред, да наложи суровостта на божествените норми в човешките взаимоотношения.
Ярко се открояват необикновената твърдост и достойнство на крехката девойка в разгорещения конфликт с Креон. Още преди нейното появяване думите на царя говорят достатъчно красноречиво за характера на постъпката й. Стореното е не само необичайно за една жена, но дори и за гражданите от тогавашното време подобно дело означава почти безумно дръзновение. Защото неподчинението на заповедите на владетеля се възприема като отцепване от колектива, който той ръководи, излизане извън границите на общността и нейните норми, нарушаване на законите. Това е и един от основните проблеми в трагедията – отношението между общността и индивида.
В контекста на спора между двамата Софокъл противопоставя две несъвместими, но еднакво добре обосновани житейски позиции, “традиционната” нравственост на Антигона и “гражданския” морал на владетеля и въвежда публиката в началния етап на сюжетния ход. В словесната надпревара между двамата дъщерята на Едип превъзхожда Креон със своите стабилни аргументи и непоколебима увереност. Тя признава без колебание стореното, защото съзнава изцяло неговата тежест и е уверена в правотата си. Не трепва пред присъдата на Креон – последиците от престъпената заповед са предвидени. За разлика от спора със сестра си сега тя е хладнокръвна, а гневът на царя сякаш издава неговото безсилие. Проявената жестокост в присъдата и несправедливото обвинение към Исмена правят образа отблъскващ за зрителите и това извежда Антигона на преден план. Положителното й излъчване се засилва отново благодарение на контраста между двамата.
Дори когато публиката не я вижда на сцената, присъствието на героинята се реализира благодарение на второстепенните персонажи. Застъпилият се за нея Хемон говори с гласа на разума и това още веднъж потвърждава правотата й. Образът на Антигона изглежда все по благороден на фона на рушащия авторитета си Креон.
В четвърти епизод на пиесата личността на Антигона заема изцяло трагическото пространство, Софокъл добавя финалните щрихи към характера й, изяснява неговата сложност и противоречивост. В началото на дългия комос девойката тъгува за радостите на живота, за неизпитаното, неизживяното. Така тя става не само носителка на нравствено величие, но и на нежна човешка душевност.
Въпреки мъката Едиповата дъщеря остава непоколебима в своята нравствена позиция, макар и готовността да срещне смъртта, изразена в предишните епизоди, като че ли се разколебава. И тук, като в “Едип цар”, трагическият герой се оказва мъчително сам в своето страдание. Антигона дава израз на това усещане, печели състраданието на публиката.
"Потомка" - анализ
В поезията на Елисавета Багряна потомственият родов корен е духовна стойност на лирическите образи, на женското начало в българската поезия през 20-те години на XX век.
Младостта на духа, като вечен полет на творческото въображение, създава вътрешната метафорична същност на образите и внушенията. Кипналата като вино трескава метежност и неудовлетвореност в духа на поетесата носи лирическия копнеж в стихосбирката „Вечната и святата”, излязла през 1927 година.
Изящната орнаменталност и художествена пластика на поетично слово и лирически образи създава свободния полет на мисъл и въображение. Чувствата са пронизани от земни, витални страсти. Библейско и легендарно изплитат образа-представа за родовото начало и духовните корени на човека.
В лирическите послания има романтична извисеност и езическа, земна чувственост. Много живот, волност и сила струят от стиховете на Багряна. Тя вае спиращи дъха български слова, разплита тайната на душата, домогва се до премълчаните истини за жената и греховните изкушения на „Вечната и свята” жажда на човека да зачева и да дава живот.
Греховност и святост се срещат. В техния нравствен и духовен контраст застава „вечната” женска душевност на лирическите героини от поезията на Багряна.
Творческите сетива на поетесата се сливат с духовното битие на лирическите героини. Тя става една от тях и изповядва в монологична АЗ-форма тревогата на душата, застанала на кръстопът между минало и настояще.
Земните страсти на родовото минало възкръсват като поетичен спомен в душата на героинята. Лирическият размисъл следва импулсите на потомствения дух, оживял в кръвта. Тя пулсира с трескавия ритъм на поетичното настояще. Стихът на Багряна настойчиво търси дирята на родовото минало в съвременния пулс на житейското битие:
„...Няма прародителски портрети, ни фамилна книга в моя род и не знам аз техните завети, техните лица, души, живот...”
Размиват се реалните контури на спомена, но усещането за родова духовна близост е силно. От него лъха живот, който е част от земното и духовно битие на героинята. Родовата кръв напомня за себе си. Споменът изчезва като прекъснат сън и Багряна, чрез изповедната АЗ-лирическа форма, влиза в диалог с разбунената си душа.
Младостта на духа, като вечен полет на творческото въображение, създава вътрешната метафорична същност на образите и внушенията. Кипналата като вино трескава метежност и неудовлетвореност в духа на поетесата носи лирическия копнеж в стихосбирката „Вечната и святата”, излязла през 1927 година.
Изящната орнаменталност и художествена пластика на поетично слово и лирически образи създава свободния полет на мисъл и въображение. Чувствата са пронизани от земни, витални страсти. Библейско и легендарно изплитат образа-представа за родовото начало и духовните корени на човека.
В лирическите послания има романтична извисеност и езическа, земна чувственост. Много живот, волност и сила струят от стиховете на Багряна. Тя вае спиращи дъха български слова, разплита тайната на душата, домогва се до премълчаните истини за жената и греховните изкушения на „Вечната и свята” жажда на човека да зачева и да дава живот.
Греховност и святост се срещат. В техния нравствен и духовен контраст застава „вечната” женска душевност на лирическите героини от поезията на Багряна.
Творческите сетива на поетесата се сливат с духовното битие на лирическите героини. Тя става една от тях и изповядва в монологична АЗ-форма тревогата на душата, застанала на кръстопът между минало и настояще.
Земните страсти на родовото минало възкръсват като поетичен спомен в душата на героинята. Лирическият размисъл следва импулсите на потомствения дух, оживял в кръвта. Тя пулсира с трескавия ритъм на поетичното настояще. Стихът на Багряна настойчиво търси дирята на родовото минало в съвременния пулс на житейското битие:
„...Няма прародителски портрети, ни фамилна книга в моя род и не знам аз техните завети, техните лица, души, живот...”
Размиват се реалните контури на спомена, но усещането за родова духовна близост е силно. От него лъха живот, който е част от земното и духовно битие на героинята. Родовата кръв напомня за себе си. Споменът изчезва като прекъснат сън и Багряна, чрез изповедната АЗ-лирическа форма, влиза в диалог с разбунената си душа.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
