"Потомка" - анализ

В поезията на Елисавета Багряна потомственият родов корен е духовна стойност на лирическите образи, на женското начало в българската поезия през 20-те години на XX век.

Младостта на духа, като вечен полет на творческото въображение, създава вътрешната метафорична същност на образите и внушенията. Кипналата като вино трескава метежност и неудовлетвореност в духа на поетесата носи лирическия копнеж в стихосбирката „Вечната и святата”, излязла през 1927 година.
Изящната орнаменталност и художествена пластика на поетично слово и лирически образи създава свободния полет на мисъл и въображение. Чувствата са пронизани от земни, витални страсти. Библейско и легендарно изплитат образа-представа за родовото начало и духовните корени на човека.

В лирическите послания има романтична извисеност и езическа, земна чувственост. Много живот, волност и сила струят от стиховете на Багряна. Тя вае спиращи дъха български слова, разплита тайната на душата, домогва се до премълчаните истини за жената и греховните изкушения на „Вечната и свята” жажда на човека да зачева и да дава живот.

Греховност и святост се срещат. В техния нравствен и духовен контраст застава „вечната” женска душевност на лирическите героини от поезията на Багряна.
Творческите сетива на поетесата се сливат с духовното битие на лирическите героини. Тя става една от тях и изповядва в монологична АЗ-форма тревогата на душата, застанала на кръстопът между минало и настояще.

Земните страсти на родовото минало възкръсват като поетичен спомен в душата на героинята. Лирическият размисъл следва импулсите на потомствения дух, оживял в кръвта. Тя пулсира с трескавия ритъм на поетичното настояще. Стихът на Багряна настойчиво търси дирята на родовото минало в съвременния пулс на житейското битие:

„...Няма прародителски портрети, ни фамилна книга в моя род и не знам аз техните завети, техните лица, души, живот...”

Размиват се реалните контури на спомена, но усещането за родова духовна близост е силно. От него лъха живот, който е част от земното и духовно битие на героинята. Родовата кръв напомня за себе си. Споменът изчезва като прекъснат сън и Багряна, чрез изповедната АЗ-лирическа форма, влиза в диалог с разбунената си душа.