Уникалното в духовния свят на античния човек - "Едип цар"

Проблемът за ролята на съдбата в древногръцката драматургия е не само обект на художествено изображение, но и характерна особеност при разрешаването на конфликта. Развръзката на древногръцката трагедия е силно повлияна от божественото предопределение на човешката съдба. Драматургичният похват, който реализира активното участие на боговете в живота на древните и определя неочакваната развръзка на сюжетното действие, се нарича „Бога от машината (или в машината) ”. Това е божествена подкрепа за героя в кулминационния миг на страдание. Човешкото съзнание е просветлено от божия промисъл и героят прозира истината за трагичната си съдба, достига до самопознание. По този начин се реализира мотивът, че правдата е постига единствено свише.

Трагедията „Едип цар” от Софокъл се дистанцира до известна степен от този художествен похват, но въпреки това зрителят неизменно усеща в драматургичното разгръщане на действието как боговете предопределят съдбата на героя. Творбата се възприема като свидетелство за неповторимото в духовния свят на античния човек - неговата вяра в силата на провидението, в неговото всевиждащо „око”. Уникалността му намира израз и чрез сложните житейски пътища и взаимоотношения между героите.

Още обръщението на жреца към Едип, в пролога на произведението, говори за важната роля на Божественото в света на древния човек. Жрецът сякаш не разговаря с Едип, царя на Тива, а с Едип, чиято съдба му е отредила средищно място между смъртни и богове, т. е. той е различен:

И днес, Едипе, мъдри повелителю, към тебе се обръщаме с молбите си да ни помогнеш, вслушвайки се в божи глас...

От самото начало се създава внушение, че главният герой е „спасител” само защото съдбата е решила той да бъде такъв. Думите на Едип задълбочават тези импликации: „Креона... изпроводих в Питийското светилище...”

„Мъдрият повелител” иска съвет от Бога, не е уверен в решенията си. Ето защо се обръща за помощ към Аполон. Потвърдено е впечатлението, че никой не е в състояние да намери вярната посока, без тя да му бъде разкрита свише, финалът на пролога е убедителен израз на посланията на творбата: „... Ще живеем в щастие или ще паднем - все по воля божия.” Оформя се сложната, неедностранчива представа на зрителя за духовния свят на античния човек - сякаш едновременно объркан и подреден, несамостоятелен и цялостен.

В този ред на мисли бихме могли да определим поведението на Едип в първи епизод като отклонение от установеното, което внушава идеята за различие от античните представи за предопределен „хоризонт” на човешката мисъл. Виждаме главния герой да взема крайни решения, да надхвърля отчасти художествената си роля на връзка между човешко и божествено. Стремежът към свобода на решения и действия противоречи на тезата за предопределеност на човешките желания и цели, като постигането им зависи от боговете. Сякаш Едип единствен разполага с правдата - нещо твърде нехарактерно за смъртния човек:

...да няма достъп до вода очистваща... Проклинам аз убиец... Да влачи той, злодеецът сред вечно зло живота си!

Смислогенериращи са и думите му, които следват репликата на Хора:

Да, вярно е, но никой на безсмъртните не ще наложи своето желание.

Незнанието на Едип за трагичното минало на съдбата му е сякаш наложено от боговете. Независимо от „светлия” ум на героя, той е зависим от обстоятелствата, но и от волята на Олимп. Едип се изправя пред своята съдба. Готов е да търси истината за нея, т. е. отхвърля тезата за предопределеност. Не вярва и във „всеобхватното зрение” на боговете.

За да бъдат внушенията задълбочени до краен предел, драматургът въвежда в сюжетното действие Тирезий. Още преди появата му зрителят има косвена представа за него от думите на Хора:

Знам, цар Тирезий вижда, както вижда сам цар Феб. От него ще научим най-добре, ако за туй го, царю, ний запитаме.

Птицегадателят е наречен още „пророка вдъхновен”. Зрителят очаква научаване на истината от Тирезий. Високо ценен е и от Едип:

Тирезий, който всичко знаеш - явното и тайното, небесното и земното...

Не друг, а Едип моли слепеца за пророчеството, което би сложило край на загадката, потресла града. Така Тирезий е извисен до божественото знание. Той е „всеобхватното зрение” на боговете. Ето защо рязко промененото отношение на Едип към него отнема ореолната представа за главния герой, вече изградена у зрителите. Когато Едип ругае и предизвиква Тирезий, той всъщност се обръща директно към боговете:

О, ти, най-зъл сред злите... бих рекъл: ти единствен си убиецът!

По-късно Едип стига и по-далеч - обвинява Тирезий във властолюбив, а това е заплаха и сам унизява себе си, като се подиграва със слепотата на Тирезий:

...сляп си ти с очите, с ума си и с ушите си!

В този контекст думите на Тирезий в първи епизод звучат логично, тъй като са предизвикани от настъпателността на Едип. Птицегадателят разкрива всички грехове, извършени от главния герой. Тирезий изрича пророческо слово за съдбата му. Така, имайки предвид същностните характеристики на Тирезий, можем да определим тези негови думи като своеобразна развръзка на сюжетното действие. То получава вътрешен „тласък” на развитие и води към откриване на истината. В условен план на разсъждения дори сме в състояние да оприличим пророка Тирезий на „Бога в машината”.

Доказателство за тези изводи откриваме в съдбата на Едип, която става ясна в самия Край на произведението. Образите на вестителя и овчаря са от изключително значение за узнаване на истината. Те са допълнителна художествена връзка между предречено и все още несбъднато, но предопределено като човешка съдба. От думите им става ясно, че проклятието, което тегне над Едип през целия му живот, както и пророчеството на Тирезий, са изпълнени. Трагичните предсказания са реалност, за които Едип не подозира, че са негова съдба.

Паралелно с откриването на истината се реализират и посланията на творбата. Те са ясни и категорични - никой не е в състояние да избяга от съдбата си, волята на боговете е всичко! Трагизмът в образа на Едип е допълнен от сложния и болезнен процес на самопознание. Финалната равносметка сблъсква главния герой с друг, не по-малко страшен факт - проклинайки убиеца на цар Лай, той е осъдил сам себе си. Сам е предизвикал мъките, които ще го съпътстват до края на живота му. А този странен обрат В действията и съдбата на героя е убедително свидетелство за неповторимостта в духовния свят на античния човек. На финала Едип ослепява. Сам отнема зрението си, което означава разкаяние, самонаказание, самоотричане. Но при по-внимателното „вглеждане” в случващото се, откриваме една по-различна интенция на трагедията - да накара Едип да постигне онова, което не е успял да постигне през целия си Живот, а именно - самопознанието. Той е предизвикан да преоткрие себе си и причините, породили грешките му.

Трагедията „Едип цар” от Софокъл, разкрива духовния свят на античния човек. Той е уникален, защото съчетава Хаоса и Космоса - Хаоса, защото човек сам по себе си не е в състояние да открие същността си и да намери правилната посока на живота си, и Космоса, защото той и божественото образуват неделимо цяло, като неизменно търси истината в стремежа си за самоусъвършенстване.

Олимпиада по БЕЛ, 2002 г.