Уникалното в духовния свят на античния човек - "Едип цар"

Проблемът за ролята на съдбата в древногръцката драматургия е не само обект на художествено изображение, но и характерна особеност при разрешаването на конфликта. Развръзката на древногръцката трагедия е силно повлияна от божественото предопределение на човешката съдба. Драматургичният похват, който реализира активното участие на боговете в живота на древните и определя неочакваната развръзка на сюжетното действие, се нарича „Бога от машината (или в машината) ”. Това е божествена подкрепа за героя в кулминационния миг на страдание. Човешкото съзнание е просветлено от божия промисъл и героят прозира истината за трагичната си съдба, достига до самопознание. По този начин се реализира мотивът, че правдата е постига единствено свише.

Трагедията „Едип цар” от Софокъл се дистанцира до известна степен от този художествен похват, но въпреки това зрителят неизменно усеща в драматургичното разгръщане на действието как боговете предопределят съдбата на героя. Творбата се възприема като свидетелство за неповторимото в духовния свят на античния човек - неговата вяра в силата на провидението, в неговото всевиждащо „око”. Уникалността му намира израз и чрез сложните житейски пътища и взаимоотношения между героите.

Още обръщението на жреца към Едип, в пролога на произведението, говори за важната роля на Божественото в света на древния човек. Жрецът сякаш не разговаря с Едип, царя на Тива, а с Едип, чиято съдба му е отредила средищно място между смъртни и богове, т. е. той е различен:

И днес, Едипе, мъдри повелителю, към тебе се обръщаме с молбите си да ни помогнеш, вслушвайки се в божи глас...

От самото начало се създава внушение, че главният герой е „спасител” само защото съдбата е решила той да бъде такъв. Думите на Едип задълбочават тези импликации: „Креона... изпроводих в Питийското светилище...”

„Мъдрият повелител” иска съвет от Бога, не е уверен в решенията си. Ето защо се обръща за помощ към Аполон. Потвърдено е впечатлението, че никой не е в състояние да намери вярната посока, без тя да му бъде разкрита свише, финалът на пролога е убедителен израз на посланията на творбата: „... Ще живеем в щастие или ще паднем - все по воля божия.” Оформя се сложната, неедностранчива представа на зрителя за духовния свят на античния човек - сякаш едновременно объркан и подреден, несамостоятелен и цялостен.

В този ред на мисли бихме могли да определим поведението на Едип в първи епизод като отклонение от установеното, което внушава идеята за различие от античните представи за предопределен „хоризонт” на човешката мисъл. Виждаме главния герой да взема крайни решения, да надхвърля отчасти художествената си роля на връзка между човешко и божествено. Стремежът към свобода на решения и действия противоречи на тезата за предопределеност на човешките желания и цели, като постигането им зависи от боговете. Сякаш Едип единствен разполага с правдата - нещо твърде нехарактерно за смъртния човек:

...да няма достъп до вода очистваща... Проклинам аз убиец... Да влачи той, злодеецът сред вечно зло живота си!

Смислогенериращи са и думите му, които следват репликата на Хора:

Да, вярно е, но никой на безсмъртните не ще наложи своето желание.

Незнанието на Едип за трагичното минало на съдбата му е сякаш наложено от боговете. Независимо от „светлия” ум на героя, той е зависим от обстоятелствата, но и от волята на Олимп. Едип се изправя пред своята съдба. Готов е да търси истината за нея, т. е. отхвърля тезата за предопределеност. Не вярва и във „всеобхватното зрение” на боговете.

За да бъдат внушенията задълбочени до краен предел, драматургът въвежда в сюжетното действие Тирезий. Още преди появата му зрителят има косвена представа за него от думите на Хора:

Знам, цар Тирезий вижда, както вижда сам цар Феб. От него ще научим най-добре, ако за туй го, царю, ний запитаме.

Птицегадателят е наречен още „пророка вдъхновен”. Зрителят очаква научаване на истината от Тирезий. Високо ценен е и от Едип:

Тирезий, който всичко знаеш - явното и тайното, небесното и земното...

Не друг, а Едип моли слепеца за пророчеството, което би сложило край на загадката, потресла града. Така Тирезий е извисен до божественото знание. Той е „всеобхватното зрение” на боговете. Ето защо рязко промененото отношение на Едип към него отнема ореолната представа за главния герой, вече изградена у зрителите. Когато Едип ругае и предизвиква Тирезий, той всъщност се обръща директно към боговете:

О, ти, най-зъл сред злите... бих рекъл: ти единствен си убиецът!

По-късно Едип стига и по-далеч - обвинява Тирезий във властолюбив, а това е заплаха и сам унизява себе си, като се подиграва със слепотата на Тирезий:

...сляп си ти с очите, с ума си и с ушите си!

В този контекст думите на Тирезий в първи епизод звучат логично, тъй като са предизвикани от настъпателността на Едип. Птицегадателят разкрива всички грехове, извършени от главния герой. Тирезий изрича пророческо слово за съдбата му. Така, имайки предвид същностните характеристики на Тирезий, можем да определим тези негови думи като своеобразна развръзка на сюжетното действие. То получава вътрешен „тласък” на развитие и води към откриване на истината. В условен план на разсъждения дори сме в състояние да оприличим пророка Тирезий на „Бога в машината”.

Доказателство за тези изводи откриваме в съдбата на Едип, която става ясна в самия Край на произведението. Образите на вестителя и овчаря са от изключително значение за узнаване на истината. Те са допълнителна художествена връзка между предречено и все още несбъднато, но предопределено като човешка съдба. От думите им става ясно, че проклятието, което тегне над Едип през целия му живот, както и пророчеството на Тирезий, са изпълнени. Трагичните предсказания са реалност, за които Едип не подозира, че са негова съдба.

Паралелно с откриването на истината се реализират и посланията на творбата. Те са ясни и категорични - никой не е в състояние да избяга от съдбата си, волята на боговете е всичко! Трагизмът в образа на Едип е допълнен от сложния и болезнен процес на самопознание. Финалната равносметка сблъсква главния герой с друг, не по-малко страшен факт - проклинайки убиеца на цар Лай, той е осъдил сам себе си. Сам е предизвикал мъките, които ще го съпътстват до края на живота му. А този странен обрат В действията и съдбата на героя е убедително свидетелство за неповторимостта в духовния свят на античния човек. На финала Едип ослепява. Сам отнема зрението си, което означава разкаяние, самонаказание, самоотричане. Но при по-внимателното „вглеждане” в случващото се, откриваме една по-различна интенция на трагедията - да накара Едип да постигне онова, което не е успял да постигне през целия си Живот, а именно - самопознанието. Той е предизвикан да преоткрие себе си и причините, породили грешките му.

Трагедията „Едип цар” от Софокъл, разкрива духовния свят на античния човек. Той е уникален, защото съчетава Хаоса и Космоса - Хаоса, защото човек сам по себе си не е в състояние да открие същността си и да намери правилната посока на живота си, и Космоса, защото той и божественото образуват неделимо цяло, като неизменно търси истината в стремежа си за самоусъвършенстване.

Олимпиада по БЕЛ, 2002 г.

Трагичното в образа на Едип

Главният герой в Софокловата трагедия „Едип цар” е Едип, цар на Тива. Според Аристотел той е идеалният трагически герой. Същността му като такъв се определя от факта, че е поставен между утвърдените нравствено-етнически норми и крайните проявления на човешкия характер.

Нещастието на Едип е следствие от нарушени етнически норми. Извършеното някота престъпление разрушава хармонията в обществото. Трагическата му вина е, че в положителния си стремеж допуска грешки и собственото му проклятие го настига. Той отрича силата на съдбата и в този момент той търпи последствията на същата съдба, в която не вярва. Незнанието за миналите грешки, определя трагическата вина на героя.

Творбата започва с обширен монолог на Едип, в който героят заявява намерението си на всяка цена да открие убиеца на Лай и да го накара да си понесе последствията според волята на боговете. Тържествената му реч издава, че е подбуден от силна амбиция. От позицията на държавник, който служи на обществото, Едип призовава своите съграждани да съдействат. Започва да греши, когато проявява прекалена заинтересованост в своето търсене на убиеца. В свръхамбициозните си претенции вижда у гадателя Тирезий враг на държавата, също както и личен враг. Едип го обвинява в предателство, нарича го „ най-зъл сред злите”. Тирезий запазва хладнокръвно спокойствие и това вбесява още повече владетеля. С думите си „Ти единствен си убиецът!”, слепият загатва, че убиецът е самия Едип. Обзет от прекомерна дързост и горделивост, царят не разбира, че греши. В своя стремеж да наложи личната си воля не проумява, че мълчанието на Тирезий не е акт на неподчинение, а че „слепецът” е всъщност самият той. Истината, към която толкова много се стреми, е унищожена за Едип. Източник на страданията му е преди всичко неговият необуздан характер. Героят, който се обявява за борец на колективното благо постененно се отдалечава от интересите на колектива и започва да противоречи с тях. При това продължава да живее в заблуда, че прави всичко възможно за спасението на поданиците си.

Владетелят знае, че предсказанието го обвинява в отцеубийство, но не забелязва подробностите – той не е отрасъл в родната Тива и не познава своите родители. Разумът му го води далеч от дома, който е смятал за свой. Единствено Тирезий знае цялата истина за съдбата на Едип, защото е физически сляп, но духовно зрящ. Неговите слепи очи са компенсирани от всевижащия му дух. Затова мъдрецът предпочита да не каже истината на Едип и да не ускори страшната развръзка. Слепотата на Тирезий е само физическа и уменията му да вижда се простират извън границите на обикновения свят - нещо което не е познато на обикновенния човек.

Третият образ, който допълва картината на трагедията, е този на Йокаста – жената, която винаги е живяла със страха от срама и ужаса. Тя е избрана да отдалечи часа на страшната истина, обричайки Едип на смърт, дни след раждането му. Живее в постоянен смут и тревога. Йокаста отчаяно се опитва да спре Едип в желанието му да узнае произхода си. Последното защитно средство е самоубийството. За разлика от Едип и Тирезий, тя не посреща истината като нещо, наложено от съдбата. Тя страда не само за себе си, но и за всички останали. Женската слабост й пречи да прогледне и да се оттърси от страха. Тя не може да се противопостави пред силата на истината.

Вътрешно противоречиви са мислите на двамата съпрузи. Едип е син и съпруг, а Йокаста майка и съпруга. Личните им съдби са трагично преплетени. Едип заблуден, мислейки че е успял да избегне предсказанието, той всъщност е живял толкова много години женен за собствената си майка. Знание и незнание, предстъпление и наказание са неразрешимият проблем, който ще изчезне след смъртта на Йокаста и ослепяването на Едип. Наказанието, предречено от боговете, е неизбежно за никой по света.

Трагизмът в цялото произведение се въплъщава от незнанието на Едип и последвалите от това нещастия. Тежко престъпление тежи на съвестта му - убил е човек от незнание. Изправен пред собствения си баща, той го према за враг. Неовладеният гняв поражда трагичната му съдба. Неосъзната вина преобръща съдбата и на целия му род. Страдат и гражаните на Тива, но най-страшното е наказанието за бъдещата участ на неговите наследници. Децата на Едип ще страдат незаслужено, „наследявайки” трагичната вина на своя съгрешил от незнание баща.

Пътят на Едип към трагичната съдба е път към мъдростта. Ослепява, но научава истината за себе си. Приема съдбата на мъдър, духовно зрящ човек. В страданието е открита истината, открита в болката на осъзнатата вина. Щастието е изтрадан път от незнание към знание, зрение и слепота в трагичната съдба на героите в „Едип цар” на Софокъл.

Символиката на слепотата и зрението в "Едип цар"

Творбата на Софокъл – „Едип цар”, е трагедията, извисяваща се над всички останали – силно вълнуваща и близка до публиката. Тя е наситена с остри сблъсъци и конфликти, а вниманието е насочено към образите на силно трагичните герои.

Наред с множеството проблеми, които засяга, Софокъл ярко акцентира върху символиката на слепотата и зрението, равняваща се на незнанието и знанието. В основата на всеки проблем лежи незнанието, душевната слепота, а ключът към решаването му се крие в проглеждането на истината.

В началото на драматическото действие, главният герой – Едип е представен в изцяло положителна светлина. Той е добър управител на Тива, загрижен за народа, облагодетелстван от покровителството на боговете. Когато в града настава мор, Едип веднага предприема мерки – праща Креон при жреца на бог Аполон, с мисията да узнае причината за нещастията, и се изправя пред съгражданите си с обещанието да ги избави от кошмара. Със завръщането на Креон става ясно, че причината за настъпилите беди е присъствието на убиеца на цар Лай в града. Произнасяйки пламенна реч пред съгражданите си, изпълненият с амбиция и мъдър Едип показва решимостта си да открие убиеца, да го прогони от Тива, и по този начин да стане неин спасител. Той проклина извършителя на убийството с тежки клетви, незнаейки, че след време те ще се стоварят на собствената му глава. Изпълнен с енергия, Едип като че ли прекалява с амбициозността си. Той поставя интелекта си над божественото предопределение. Неизброимите положителни качества на Едип го правят самоуверен и самонадеян и го главозамайват и заслепяват до такава степен, че го довеждат до хюбрис.

Опитвайки се да избегне предначертаната си съдба, Едип ускорява сблъсъка си с нея. Узнавайки, че му е предопределено да стане убиец на баща си и да встъпи в брак с майка си, той е ужасен и решава да избяга от орисията си. Опитвайки се да надхитри боговете, царят на Тива ги предизвиква.

Когато извършва отцеубийството и инцеста, Едип не знае за това. Извършвайки убийство, той все пак нарушава моралните норми, неподозирайки в какъв мащаб. Едип живее в заблуда. Физически зрящ, тиванският цар не успява да достигне до истината и тъне в духовна слепота. Той се подиграва с незрящия прорицател Тирезий, неосъзнавайки, че не сетивата са тези, които водят до познанието. Както Тирезий, така и Креон, а впоследствие и Йокаста, малко по малко достигнали до частици от страшната истина, не я разкриват на Едип с цел да го предпазят и да му спестят страшни болки и неволи. Той не прозира това, а се самозалъгва и намира други причини, поради които крият истината от него. В лицето на стария прорицател царят вижда враг – на Тива и на себе си. Той го обижда и заплашва, с което за пореден път руши моралните ценности. Когато в крайна сметка Тирезий му казва цялата истина, Едип остава глух и сляп за нея. Дързостта му е безгранична. Съзнанието му е обладано от мисълта, че един от най-близките му хора – Креон, крои заговор срещу него и иска да заеме мястото му на престола. Без никакви реални основания, Едип напада и Креон и иска да го прогони от Тива. Държи се високомерно и арогантно. В образа на мъдрия и загрижен цар на показ излизат и далеч не толкова добродетелни качества. Когато и Йокаста достига до някакво прозрение, вместо да го сподели със съпруга си, тя се отчуждава от него. Той веднага решава, че тя се е замислила за произхода му и се страхува, че след като Едип не е син на Полиб е възможно да е от долно потекло и това би наранило гордостта и. Отново напълно погрешно мислене от страна на Едип. Самонадеянността му му пречи да осъзнае сложността на положението си. Но истината никога не може да остане скрита. Когато последователността от случките и техните последствия добиват ясни очертания и в Едиповия поглед, той най-после осъзнава безбройните си грешки. Мисълта за прекрачваето на божиите закони, с извършване на отцеубийство и кръвосмешение, е потресаваща. Тя кара Едип да се самонакаже и същевременно да избави Тива от бедствията. Избождайки очите си и напускайки града, който доскоро е бил негов дом, града в името на чието благо би направил всичко, тиванският цар смята, че се наказва по-добре отколкото със смърт. Изгубвайки зрението си, Едип преоткрива много нови хоризонти и проглежда за истини, за които допреди е бил сляп. Сега той има възможността да преосмисли житейските си ценности. Трагическият герой осъзнава, че щастието е далечна илюзия, че човек може да се нарече щастлив, след като е изживял живота си. Зрението не е помогнало на Едип да види злото, но слепотата му помага да изкупи вината си. От порочното незнание, тиванският цар успява да извърви трънливия път към себепознанието и благоденствието. Той се обогатява и израства като личност, но плаща твърде висока цена.

Софокъл успява да утвърди множество общочовешки ценности в творбата си. Виждаме, че пренебрегването на съдбата може да я предизвика и вместо да я избягваме, трябва спокойно да я посрещнем. Трагедията показва, че не зрението е белег на знанието, трябва и още нещо, за да достигнеш до истината. Човек не трябва да се възгордява и да руши моралните норми, защото след това го очакват нещастия.

Двубоят между Ахил и Хектор

Героите на Омир от епическата поема „Илиада” от древността до днес не са загубили обаянието си, вълнуват съвременния човек, събуждат чувство на привързаност към всичко човешко и пораждат вяра в съвършенството на човешката природа.

Ахил и Хектор са главни герои на „Илиада”. Чрез образите им Омир противопоставя две начала - стихийното архаическо войнство в образа на Ахил и героят с обществено и нравствено чувство – Хектор, за да изведе идеята за помирението. Двубоят между Ахил и Хектор е жесток. Чувството за чест поставя и двамата герои в трагична ситуация – или противникът трябва да бъде убит, или героят сам да падне в двубоя. Образите и на двамата са изградени според изискването за единство на етичното и естетичното.

Ахил е централен герой в „Илиада”. Той е син на богиня, но е смъртен и макар и потулено, митологическото му минало се помни отчасти в полубожествения произход, но най-вече в стихийния му характер. Енергията на героя е свръхчовешка. Омир често я показва като разрушителна стихия. Представен е като „бързоног и божествен.”, ”превъзходен”, „преизпълнен с диво геройство” и „най-страшен от всички герои”. Гневът на Ахил е движеща сила в образа му. У Омир тя е сведена до геройско чувство за чест. Затова е естествено, че в караницата с Агамемнон неговият глас прозвучава и по разбойнически. От една страна, Ахил е пазител на реда, който нарушава Агамемнон. От друга страна, в обвинението на Ахил се промъква една изживяна мярка. На думи Ахил се отказва да се подчини на военния ред, но на дело спазва реда в известна степен. Не си отива, както заплашва, че ще постъпи. Удържа го съзнанието, че все пак е подчинен на Агамемнон, а в негово лице и на един човешки колектив. Ахил е първият трагически образ в елинската литература. Син на богиня, но кратковечен. Обичан от боговете, но далече от тях, защото е обречен на смърт. Благодарение на обречеността той се издига над традиционната представа за героичност. Тъй като избира по-геройното положение, Ахил става допълнително героичен. Като син на богиня му е дадено едно право - да знае какво му предстои, да може да избира. Принуден от обстоятелствата, той дори не се колебае да предпочете славата в краткия живот пред безславното дълговечие.

Въпреки че гневът на Ахил докарва беди на ахейците, героят няма съзнание, че е сгрешил. За разлика от Ахил Хектор, макар и уплашен, не действа по инстинкт. Освен трагичната дилема – победа или смърт – Хектор осъзнава и една нова, по-разумна възможност – да се изправи пред Ахил без оръжие, да моли мир и да сложи край на войната без по-нататъшно кръвопролитие. Идеята за такова решение на проблема се заражда в съзнанието на Хектор не от страх, а защото той мисли като цивилизован човек. Неговият гняв не е гибелен като гнева на Ахил. Хектор съчетава в себе си сила и слабост, податлив е на колебания и съмнения, в сърцето му има място за романтични чувства, но в същото време е храбър и горд, смело е решен да защити града си. Без да има солидна митологическа основа като Ахил, Хектор също е оцветен митологически. В разгара на битката прилича на змей, Омир го сравнява с черен орел. У него няма нищо по-малко от стихийността на останалите герой - сече глави, опива се от надмощието, присмива се надменно, когато надвива врага. Освен като храбър Хектор е характеризиран с епитетите „блестящия”, „славния”, „шлемовееца”, „конесмирителя”. Внезапното желание на Хектор да избяга от двубоя с Ахил е израз на жаждата за живот и на отговорността пред семейството. Той е воин в архаичния смисъл на думата. Като всички други неотстъпно следва съветите на божеството. Но в него има и друг глас - Хектор има съзнание, че брани родината, води го чувство за обществен дълг. Вижда своята съдба през участта на Троя, има обществено чувство като грък от епохата на класиката. Затова има основание да се смята за първия патриот в елинската литература. Ясно се открояват думите, които Хектор отправя преди двубоя към Ахил. Като моли да не сквернят телата си, той се издига над варварския обичай, над грубото засищане на гнева. Това е грижа за по-цивилизован ред. Това предложение превръща Хектор в главен носител на идеята за помирението и затова изглежда той се ползва в по-голяма степен от симпатиите на автора. В този смисъл Хектор е противоположност на Ахил, както изобщо по-цивилизованата Троя противостои на варварския ахейски лагер.

Омир изгражда образите на Ахил и Хектор по много специфичен начин, а съпоставянето им цели извеждане на идеята за помирение. Ахил е непримирим до безсърдечност. Той е човек на крайните чувства. С крайните си прояви и с максимализма си Ахил покорява и увлича, но Хектор е психологически по-сложен образ. Хектор е нравствен и героичен с разума, а чувството си за дълг, с цивилизованите идеи за помирение и човечност. След дълги и жестоки битки участниците-воини показват различни измерения на героическо поведение.Дръзки и смели, те са готови на всичко за една единствена цел – победата.С примирението на Ахил във финала на поемата Омир внушава идеята, че ако грубата сила и безпаметният гняв се смирят, войната би могла да завърши с мир и съгласие.

Ахил е централен герой в „Илиада”. В неговият сложен характер по естествен начин битуват, както първобитната стихия и удоволствието от боя, така и нежната дружба и детинската привързаност, уважение към отечеството и изобщо човечност, гордо приемане на съдбата и безстрашно, философско отношение към смъртта. Тези черти превръщат Ахил в интересен, нееднопланов образ, център на сюжета на „Илиада”. Хектор притежава не по-малко стихийна енергия от Ахил. Той е мъж осъзнал ролята си на воин водач и баща. Той проявява цивилизован героизъм, преодолява страха си и разумно се сражава с много умение. Обречен, той загива като герой – жертва за своя град и народ. Героите на Омировия епос са рожби на своето време и активни носители на епическото действие. Те възникват на широка народна основа и въплъщават идеала за прекрасното и необикновеното.

Ахил - герой на гибелният гняв и топлата човечност

Въпреки че „Илиада” е създадена в дълбока древност, времето не е оставило отпечатък върху нея. Проблемите, които засяга поемата са актуални и днес. Чрез умело използване на различни литературни похвати, Омир успява да грабне вниманието на читателя и да го затрогне. Авторът е съумял да изгради образа на един истински герой, в лицето на Ахил, като въплъщава в него качества, достойни за подражание.

Основната тема на епопеята „Илиада” е за гнева на Ахил. Под влияние на разбушувалите се тъмни сили, предводителят на мирмидонците се показва като неуравновесен и избухлив. Прибързаните му постъпки не му носят нищо добро. Още в началото на поемата изпъкват неговите прояви на гняв.

Мощният Ахил си позволява да се противопоставя на върховния водач – Агамемнон и да влиза в спор с него. Това показва неговата дързост и надменност. Гневът на Пелеевия син е породен от неговата непримиримост. Той може да стане много зъл, жесток е, безкомпромисен и през главата му минава дори и мисълта да убие микенския цар. Единственото, което го спира е божествената сила на Атина Палада. В резултат от спора с Агамемнон, богоравния Ахил се оттегля от боя, отново показвайки своята жестокост, като пожелава смъртта на другарите си и отказва да участва в кръвопролитните сражения редом с тях. Нормално е да желаеш смъртта на враговете си по време на война, но да поискаш смъртта и на сънародниците си е непростимо. Когато най-верният другар на мощния Ахил е жестоко убит, той се обвинява за смъртта му, вярвайки, че го е подтикнал към гибел. Скръбта му, обаче е заменена от необуздаем гняв. Изгарящата страст за отмъщение обладава съзнанието му. Появявайки се на бойното поле, най-силният измежду ахейци всява ужас у троянците само с външния си вид. Освирепял и приличащ на хищник, Ахил избива огромен брой троянски войни. Той не се спира пред нищо и хвърля в страх троянците. Момента, в който се срещат двамата най-велики герои – Ахил и Хектор, е наситен с най-много гняв и омраза. Държанието на мирмидонския предводител е безжалостно. Решен да убие Хектор и да оскверни трупа му, Ахил се държи недостойно и неуважително към личността на Шлемовееца. Знаейки, че има помощта на боговете, синът на Тетида е самоуверен и когато Хектор му предлага да се врекат, победителят да се отнесе достойно и подобаващо с тялото на победения, Ахил се надсмива над предложението му, и го отхвърля. Действително, той е физическият победител, но моралната победа е за синът на Приам. Воден от сляпата ярост, изпаднал в свирепо умопомрачение, мирмидонецът се гаври с трупа на Хектор, влачейки го пред очите на семейството му, както и пред сънародниците му. Това е тъмната страна на Ахил, но тя не е единствена. Освен зъл и жесток, той може да бъде и човек – раним, добросърдечен и благороден.

Когато в ахейския стан настъпва мор, най-загрижен за съдбата на данайците се оказва Ахил. Пръв той решава да свика събрание и наистина е заинтересован от проблемите на колектива. Пак Ахил е този, който взима прорицателя Калхас под закрилата си, гарантирайки му сигурност. Чувствата на богоравния Ахил личат най-ярко, когато са изразени и външно – а именно, когато горко плаче от насъбралата се болка. Пелеевият син се чувства огорчен и непризнат, а войнското му достойнство е потъпкано. Освен всичко останало Ахил е способен да изпитва и най-възвишеното чувство – любовта. Той предано обича Бризеида и страдание изпълва душата му, когато трябва да се раздели с нея. Най-силното чувство, което завладява душата му е неописуемата скръб и мъка по изгубения Патрокъл. Знаейки, че никога няма да види предания си другар, който е обгърнат от студената прегръдка на смъртта, Ахил страда повече от всякога. Въпреки контрастните си настроения най-мощният данаец успява да обуздае гнева си и да покаже човешката си същност. Той се държи гостоприемно и любезно с измъчения Приам, който му напомня за собствения му баща. Знаейки, че никога няма да го види непреклонният Ахил се пречупва и е постигнато смирение. Той връща тялото на Хектор, показвайки същността на ранимата си душа.

Разкривайки Ахил като „човек на настроението”, Омир успява да ни разкрие неговата истинска човешка същност. Той ни показва редуването на човечност и гняв, на нежни и топли чувства със злоба и кръвожадност и успява да достигне до дълбините на човешката душа. Ахил винаги ще си остане идола за епически герой.

Войната и мирът в "Илиада"

Старогръцката литература определя нравствената тематика в по-нататъшното развитие на литературата. Произведението на Омир „Илиада” отразява развитието на елинската култура в продължение на векове. Темата за войната и мира е обект на художествена интерпретация в „Илиада”. В Омировата творба непрекъснато се редуват сцени на война и мир, на хармония и дисхармония.

Поемата „Илиада” започва с възпяване на „гибелния гняв” на гръцкия предводител и воин Ахил. Накърненото му достойнство и войнска чест са потъпкани и „Ахил богоравен” не може да се примири с това. Неговият гняв и ярост се удвояват, когато пратениците на „мощния цар Агамемнон” идват, за да отведат любимата му Бризеида. След тази разтърсваща сцена Омир описва отношенията между Ахил и неговата майка - морската богиня Тетида. Така древногръцкият рапсод очертава контраста между сцените на гняв и обич. Майката дарява чедото си с топлота и обич. Тетида успокоява сина си Ахил.

Художествен израз на контраста между войната и мира са сцените от човешкия живот, изваяни върху щита на Ахил. Древногръцкият творец изобразява два града. В единия се прави сватба и има големи празненства, а другият град е под обсада. Чрез контраста Омир подчертава, че мирът не може да съществува без война и обратното. Това мнение е било споделяно от всички гърци, от целия античен свят. За елинската култура войната е била като неотделима част от живота им. Те са я приемали за нещо естествено.

На щита на Ахил също е изобразена сцена, която показва овчари, пасящи своите стада в планината. Тази картина отново внушава спокойствие и душевен мир. Но изведнъж от гората излизат лъвове, които нападат стадото. Сцената на хармония и спокойствие е нарушена. Тук Омир отново противопоставя хармония и дисхармония, война и мир. Той показва, че едното не може да съществува без другото, че те са неразривно свързани.

Друг момент на противопоставяне в „Илиада” е сцената на сбогуването между троянския воин Хектор и жена му Андромаха. Преди Хектор е убивал безпощадно ахейците на бойното поле. В сърцето му няма милост, а само гняв и омраза. Но при вида на жена си Андромаха и малкия си син Астианакс, той се превръща в любящ съпруг и баща. В сърцето му вече няма място за омраза и ярост, а само за обич и привързаност към семейството му. Пред нас се разкрива един друг Хектор, който ние не познаваме – не безмилостният воин, който убива безпощадно врага на бойното поле, а един човек, изпълнен с любов към семейството си. Омир цели именно това - да покаже, че във всеки човек има и добро, и лошо, и омраза, и любов.

В „Илиада” непрекъснато са съпоставяни войната и мирът. Самото произведение започва с гняв и озлобление. Въпреки че Троянската война завършва с разрушаването и опожаряването на Троя, Омир избира друг финал за произведението си. Ахил смирява яростта и озлоблението си и връща тялото на Хектор на баща му. Омировата творба започва с гняв и завършва с примирение. Отново са противопоставени войната и мирът.

Произведението „Илиада” е изградено на базата на сравнението и контраста. В него се преплитат сцени на хармония и дисхармония, на душевен мир и „гибелен гняв”. Мирът и войната са представени като едно цяло. Колко би бил скучен нашият живот без изпитанията и проблемите, през които ежедневно трябва да преминаваме, а колко би бил тъжен, ако ги нямаше моментите на радост и щастие. Докато светът съществува, ще има и добро, и лошо; и мир, и война, защото всеки човек носи в себе си по малко от двете.

"Илиада" - Тема, сюжет, композиция

"Илиада" не е поема за Троянската война въобще.В нея са представени само няколко седмици от десетгодишната обсада.В началните стихове поетът заявява ,че ще възпее гнева на Ахил , най-доблестния сред ахейските герои. Тази тема ни насочва към един основен за света на "Илиада" човешки проблем - за наранената чест и за стойността на достойнството и престижа.

Основна маса от сюжетни компоненти представлява бойни епизоди.На моменти изглежда ,че поетът забравя за главната нишка и описва изобщо войната за Троя.Но основната тема се подхваща отново и отново в хода на разказа и проследяването й служи като структуриращ цялото принцип.На тази основа в сюжетния ход могат да се разграничат две основни части - в първата гневът на обидения Ахил е насочен към водача Арамемнон , а във втората , след гибелта на Патрокъл, яростта на скърбящия и жадуващ за мъст герой е насочена към Хектор и троянците.В по-общия план на разказа за хода на войната тези две части са маркирани от относителното превъзходство на троянците , докато Ахил е сърдит и отказва да се бие , и от относителното превъзходство на ахейците след неговото завръщане на бойното поле.

Тук от десетгодишната война са избрани и описани събития, поместващи се само в петдесет дни , но в този период епическия разказ се движи неравномерно според събитийната наситеност на времето.В песните , в които са обхванали по-дълги периоди , има бедни на важни случки и само отбелязани бегло дни - девет дни мор , 12 дни гостуване на боговете при етиопци, отново 12 дни поругаване на тялото на Хектор и отново 9 дни на-разположени в централните части на поемата , са наситени с напрегнато действие и са представени подробно , сякаш времето на разказа забавя своя ход , за да поеме повече значими събития.Въпреки избора си да пресъздаде един кратък епизод от големия поход , поетът успява да очертае панорамата на цялата война с различни средства.Такива са честите припомняния на вече отминали събития , особено в речите на героите , каталозите на двете войски , двъбоят на Менелай и Парис(Трета песен) , който актуализира в съзнанието на публиката предистрояита и конкретния повод за Троянския поход.

Щитът на Ахил

Несравнимият щит на Ахил е художествена картина на живота в древна Елада. Омир отрежда на неговото описание значително място в поемата „Илиада”, за да може чрез оригинален т6орчески прийом да изобрази бита и душевността на древните елини. Чрез бляскавия щит на Ахил блестят лъчите на авторовата любов към родната Елада, така красива, така вълнуваща и неповторима...

По поръка на богиня Тетида, майката на Ахил, куцият бог, ковачът Хефест, изковава най-красивия и внушителен щит, виждан някога на земята и на Олимп. Божественият талант на Хефест, неговата изкусна дарба и вълшебни ръце Омир възпява ненатрапливо, като оставя самия щит „ДА говори” за своя създател. Поетът се прекланя пред твореца, у когото винаги гори божествен огън. Щитът на Ахил е металното пано, върху което Омир вае живия живот в древна Елада, а може би и живота въобще. Животът от всяка епоха е значим и неповторим, той трябва да бъде увековечен, трябва да бъде заснет в своята разноликост и пъстрота. Ето защо щитът, събрал красивото разнообразие на живота, е обкован със светло кръжило, той е свят, защото чрез него трябва да се пази земното щастие, да се брани и защитава мира и свободата. Статичните картини, изобразени върху щита, сякаш оживяват и читателят чувства динамиката, ритъма на живота в тях.

В центъра на авторовото внимание е планетарното изображение, в което се вмества по-нататък и конкретното...

Изобрази във средата
земята, небето, морето,
неуморимото слънце наред с пълноликия месец,
всички съзвездия, дето
обкичват небето високо.

Космическата цялост на изобразеното е многоизмерна, поетът не пропуска нищо значимо, което участва в кръговрата на живота. Едва след мащабното изображение на земята, морето, небето Омир спира погледа си върху ведрата и празнична картина в града, където „Сватби се вдигат... Пряко града се извеждат-невести от брачни чертози с ярко запалени факли и сватбена песен отеква, в кръшно хоро се понасят младежи, чевръсти играчи, флейти и цитри в средата издават ликуващи звуци.”

Поетът започва изображението на земния живот със сватбата, символ на щастливата младост, символ на бъдещия нов живот. В младостта е силата и надеждата, внушава поетът и с възхищение описва сватбения ритуал. В хода на описанието по-нататък Омир се спира на различни епизоди от народния живот, за да покаже неговата неизчерпаема пъстрота и неповторимост. За съжаление, Омир внушава, че не всичко в живота на хората е празнично и красиво. Творецът не вижда единствено идилията, той вижда и отразява споровете, подлостите, които съпътстват народния бит, но те не оставят трайна, значима следа.

Най-ужасяващото, най-трагичното в живота на хората са войните, ни казва между редовете на своята поема за войната Омир. Войните носят мор и страдания, разделят близки, причиняват всякакви нещастия. Ала и в периодите на жестоки изпитания, каквито са войните, Омир търси и открива красотата на достойния човек. Именно в трудни моменти проличава доблестта на героите, тяхната духовна и физическа сила, тяхната чест и достолепие. След напрегнатата и драматична военна картина, в която:

Сблъскват се те и се бият подобно на живи смелчаци,
мъчат се все да измъкват
от огъня свойти избити...

Омир рисува отново мирния живот на елина-труженик. Това е особено показателно за хуманизма на поета, за изказ на копнежа му по мирен и щастлив живот на земята. След бойното поле Омир ни представя мирното поле.

След огъня на разрухата поетът утвърждава огъня на съзиданието, който за него е вечен и неунищожим. Войните са мрачни, зловещи епизоди в живота на хората, мирът е трайното добро, което искат да си извоюват древните гърци, за да произвеждат блага и да се радват на плодовете на своя труд:Измайстори после нива просторна с висока пшеница. Жънат из нея жътвари със сърпове остри в ръцете, а на земята нагъсто се стелят ръкойки в редици. А пък децата събират във своите прегръдки ръкойки,трупат ги пъргаво...”

Не по-малко колоритно и пластично по-нататък Омир рисува хубаво лозе, издялано от злато. Много светлина струи от тази песен, много блясък има в нея. Поетът внушава идеята, че магията на това бляскаво съвършенство е в труда. В труда според Омир е човешкото величие, той прави човека творец и победител в живота, той изпълва сърцето му с радост и гордост. От труда се раждат плодовете на духа и на ръцете и карат човека да пее, да тържествува и да ликува. Ето го щастието на земята, сякаш възкликва Омир, обръщайки се не само към своите сънародници и съвременници, а и към хората от всички времена и от всички краища на света:„Стройни момци и девойки, откупвани скъпо с добитък, кръшно играят, с ръце заловени за нежните китки. С тънки була са момите, момците пък носят оситони, дивно тъкани и бляскащи още със капки елейни.”

Завидно е художественото майсторство, с което Омир вае картините на живота в осемнадесета песен. Поетът не пести любимите си сложни епитети, щедро пилее обикнатите разгърнати сравнения и същевременно насища богато езиковата тъкан с ярка глаголност. Езикът и стилът на Омир са пищни и разточителни, така както са пищни и разнообразни картините от живия живот. Именно блясъка на живота претворява и утвърждава Омир в тази песен от „Илиада”. Всеки стих в нея е искрящ, лъчист, прекрасен, защото утвърждава доброто, красивото и благородното, необходими на хората докато свят светува. И ако „Илиада” е наречена енциклопедия на древния живот, това до голяма степен се дължи на песента „Изковаване щита на Ахил”. Щитът, изкован за бойна схватка, се превръща в символ на мира по света.

Хектор - човекът воин

Поемата на Омир “Илиада” е творба с народностен дух, защото чрез героите си и тяхната лична съдба поетът рисува народните съдбини. Героите са военни предводители, народни водачи, повели обикновените войни, които са безлична маса. Но фактът че вождовете са символи на тези предани им войни, чиято мощ се влива в тях и ги превръща в трудно сразими и величави, е показателен. И в това ни убеждава главният герой в “Илиада”- троянския предводител Хектор с
подчертаната си човечност.

Чрез този герой Омир набляга на войнския характер. В условията на ужаса и жестокостта, които сее продължилата цяло десетилетие троянска война, моралните ценности на Хектор изпъкват, противопоставени на дивото първобитно геройство на Ахил.

Затова и Хектор възприемаме по-пълно, защото е представител на новия войн, когато войната не успява да му отнеме човешкото достойнство. Принуден е да воюва, за да брани родната Троя. Този патриот и народен бранител е и дипломатът, опитващ се по мирен начин да спомогне за резрешаването на конфликта. Затова и замислен го виждаме преди двубоя с Ахил. Той би преговарял с него и е готов да “подели с ахейци, всички богатства, що крие великата Троя” както и да върне “Атриту Елена .... и всички богатства що Александър донесе с дъбоките кораби в Троя”. Но героят знае че Ахил е воден от мъст - чувство, характерно за старите войни. Затова и е принуден да приеме двубоя. Мирни преговори с противник като Ахил са недопустими.

Двубоят между тези най-силни войни в пряк смисъл е сблъсък на желязо, но чувстваме, че под него туптят човешки сърца. В това няма съмнение. Облякъл доспехите на убития от него Патрокъл, светлобронният шлемовеец Хектор, е блестящ войн. Но в погледа му превес вземат човешките чувства. По своета същност молбата му към Ахил да не поругава тялото му е хуманна:

”Моля те аз за душата ти, за твойте
родители скъпи, спри се, недей ме
оставя на стръвните псета ахелийски”

Макар че по природа Хектор е миролюбив човек, обичащ родната Троя и троянци, изпълнен с мечти да види невръсната си рожба пораснала и заела неговото място, приема двубоя пред стените на града сам, не желаейки да жертва троянските войни. Той е човек, но и войн, чиято чест не му позволява да допусне след време да се каже някой по-негоден от него: “Хектор войските погуби, че в своята се храброст излъга”.
Животът му ще е осмислен, ако в решителните минути, в които съдбата на родината е поставена в ръцете му, той да я защити смело и самоотвержено, защото Хектор: синът, съпругът, бащата, е преди всичко достоен гражданин на Троя. Яростта и желанието да се прославят войнските му подвизи, отстъпват място на човешката топлота. Той отстоява думите, казани пред любимата му съпруга Андромаха: „свикнал съм да бъда всякога храбър и в боя сред първи троянци да тичам, светлата слава на татка и своята слава да пазя”.

Обаятелен и достъпен е той - готов на саможертва, защото е изключителен родолюбец. Мъка къса сърцето му, раздялата с баща и майка, с Андромаха и Астианакс. Много реалистично и емоционално е описана сцената на раздялата с тях. Не би изтърпял позора, ако ги види поробени. Затова и се сражава смело. Иска да победи и след години да кажат за милото му чедо: “тоя надмина баща си”. По своята емоционална пълнота и духовна възвишеност сцената на прощаването му с Андромаха, е ненадмината. Вълнува ни неговата бащина и съпружеска нежност: “целуна юначето и на ръце залюля го, а Андомаха със ръце я погали”.

Такъв е Омировият Хектор - герой, пред когото дори и Зевс се покланя:

“Мъка за мене, аз виждам с очите си как пред стените бяга юнак , мене свиден, и плаче сърце ми за него”.

Когато усеща, че съдбата му вещае смърт, вижда и везните на Зевс да се накланят, хектовите думи са думи на герой:

“Ала не ще аз да падна страхливо, безславно в борбата, а ще извърша тук подвиг за приказ на бъдни потомства”.

Затова и цяла Троя по-късно оплаква своя скъп и героичен син. Макар и безпристрастен като художник, рисуващ героите си, Омир ни представя извисено този си герой, наблягайки на човешките му мисли и чувства, на постъпките му на смел родолюбец и герой, които и днес ни зареждат с положителна енергия.

Образът на Ахил - "Илиада" от Омир

Омировият епос “Илиада” пресъздава част от Троянската война, без да се поставя акцент в съдържанието й върху хронологичното развитие на междуполисния конфликт. Вниманието на Омир е насочено към разкриване на нравственaта същност на воина като носител на характеристики, провокиращи възхишение в древността, и същевременно като човек, притежаващ индивидуалност, макар да остава уязвим като всеки смъртен.

Най-значителните герои в “Илиада” са Ахил – от страна на гърците и Хектор – от страна на троянците.

Ахил се явява олицетворение на синтезираната представа за съвършенството на епическия герой. Той проявява основни качества и морални ценности, типични за обобщения образ на античния воин – физическа и духовна красота и сила, съществуващи в хармонично единство.

Ахил е най-силният, най-храбрият, най-бързият и най-красивият от гръцките воини, които са пред Троя. Син е на цар Пелей и на морската богияна Тетида. Той е млад, с руси къдрици, най-силен между всички гърци и троянци, изпълнен с буйна енергия. Носи “огромен меч”, който изважда с “яка десница”. Омир често го нарича “бързоног”, “богоравен”, “любимец Зевсов”. В двубоя с Хектор поетът го сравнява с планински ястреб:

“Както планинският ястреб, най-бързолетната птица,
мигом се стрелва, подгонва някоя плаха гугутка,
и настрани тя понирва, а с пронизителен писък
той я настига, връхлита, алчен в сърце си за нея,
тъй той запален летеше...”

Ахил е носител на качествата, характерни за идеализираното съвършенство на воинската натура. Той е смел, притежава чувство за чест, доблест и отговорност, издържливост и безпощадност спрямо врага.

Ахил добросъвестно изпълнява своите задължения; безкористен е, у него намира защита всеки, който се обърне за помощ или услуга. Той е необикновено решителен и храбър и подобно на троянския герой Хектор винаги е в първите редици на боя. По време на сражение героят провокира страх и респект у противниците си. Внушението за превъзходството му се допълва от свързаната с огъня символика при описанието му в 17 песен:

“как през полето се носи, сияещ подобно звездата,
дето наесен изгрява:
лъчите й ярко искрящи
бляскат сред звездния рой надалече
във мрака

Той предизвиква страх дори и у достолепния и най-храбрия троянец Хектор, символизиращ троянската съпротива срещу ахейското настъпление:
“Хектор изтръпна, когато го зърна;
загуби той смелост
да го дочака и почна да бяга,
подмина вратите.
.....треперещ безспир от боязън....”

Ахил е прекрасен приятел –на дружбата му с Патрокъл са посветени едни от най-хубавите страници на поемата. Той проявява човечност и разбиране на другите: когато силно разгневен, след свадата си с Агамемнон, седи пред своята палатка, известителите, пратени от Агамемнон, не смеят да му съобщят неприятната всет:

“Плахи и с почит към царя, застанаха двамата тамо
и му ни дума не казваха и не попитваха нищо.
Ала разбра той в душата си всчико и първи начена:
“Поздрав, о вестници бързи, що Зевс и човеци изпращат.
Близко дийдете! Не сте вий виновни пред мене, а царят,
Що ви за руменобузата Бризовка тук изпраща”

Какво благородство проявява в тоя случай Ахил. Или когато Приам отива в гръцкия лагер да измоли тялото на обичния си син Хектор, Ахил, дълбоко трогнат от бащината му скръб, го ободрява, угощава го и дава трупа на Хектор, за да бъде погребан в Троя достойно.

Отрицателните качества на Ахил, обаче, го правят много по-сложен. На десетата година на Троянската война, когато Агамемнон му отнема красивата пленница Брезеида, Ахил е необикновено честолюбив – той се обижда от Агамемнон до такава степен, че се отказва да взима участие в по-нататъшните битки, отказва се да участва повече в сраженията. По такъв начин излага на страшни бедствия цялата гръцка войска. Затова Омир нарича неговия гняв (който е главната тема на "Илиада”) “гибелен”, “що докара мъки безброй на ахейци”. Неговата “безмерна” ярост се проявява спрямо съперниците му на бойното поле: “...от ярост обхванат/грозно се взира с поглед разискрен..." (22 песен, 94 стих). Тя се проявява и в реакцията му към Агамемнон, наранил воинската му чест:

“Музо, възпей оня гибелен гняв на
Ахила Пелеев,
.....
Гневно погледна към него
Ахил бързоног и отвърна:
Или да спре яростта си, гнева си голям
Да подтисне?
Думи обидни веднага Ахил
Богоравен отправи
Към Агамемнон Артеев,
Не сдържайки никак гнева си...”

Гневливостта му е обвързана с огнената символика и се оказва неконтролируема. Тя придобива размери, при които Ахил нарушава дори божествения ред и човешките закони, осквернявайки тялото на мъртвия Хектор. Той проявява крайна жестокост: той не само убива Хектор, но се и гаври с трупа му, като го влачи, привързан за колесницата си. В съгласие с древноелинските религиозни закони, тялото на Хектор трябва да бъде погребано според установения ритуал, за да постигне покой в подземното царство на Хадес. Затова Омир определя делото на Ахил като “позорно” и отбелязва осъдителното си отношение, независимо от цялостния си стремеж към безпристрастност и от възхищението си към Ахил, “най-страшен от всички герои”.

Паралелно с описанието на воинската първичност и жестокост на героя, на физическото му превъзходство спрямо останалите изобразени персонажи, на храбростта и безстрашието му, Ахил е разкрит в своята уязвимост и ранимост. Проявата им е подчертана в диалозите му с Тетида, когато той разкрива пред майка си своите драматични колебания и дълбоко скритата в душата си неувереност. Разгръщат се същностните му чувства и лични преживявания, проличава характера му в неговата интимна страна, лишена вече от безусловната смелост на воина. На преден план се открояват изпълващата го несигурност и угнетяващото усещане, породени от невъзможността за съпротивителни действия срещу несправедливостта на Агамемнон – действия, които представляват приоритет на човека. Плачът на Ахил е своеобразен външем израз на нарушената му душевна хармония:

“В сълзи отиде Ахил надалеч от другари
и седна
....
Тъй каза, леейки сълзи:
Дочу го почтената майка....”

Независимо от факта, че не се противопоставя на пратениците на Агамемнон, когато му отнемат Брезеида, той е силно огорчен, тъй като е наранено воинското му достойнство и самочувствие, а саможертвените му усилия в сраженията не са справедливо възнгарадени. В Ахил се формира силно усещане за индивидуалност и за първи път в античната литература се появява мотивът за конфликта между принадлежността на човека към общността и неговото желание за самостоятелна изява. Законите на военноплеменния колектив изискват от Ахил да се съобрази с решението на Агамемнон като по-високопоставен в йерархията, независимо че Ахил го превъзхожда с качествата и подвизите си. У него възниква въпросът защо е необходимо да воюва срещу троянците, след като първопричината за междуполисния конфликт – отвличането на Елена от страна на Парис, е почти идентична с действията на Агамемнон спрямо него по отношение на Брезеида. С временното си оттегляне от сраженията Ахил проявява своята индивидуалност и желание за признание и за адекватна оценка на личния му принос за победите на ахейците. Мотивите му са изцяло обосновани от неговата гледна точка – в този момент той не се влияе достатъчно силно от колективните интереси на общността, към която принадлежи.

Едва когато неговият близък приятел Патрокъл, облякъл неговите доспехи, е убит от Хектор, у Ахил пламва желанието за мъст. Подбудите му да се включи отново активно в битките срещу Троя се явяват следствие от вътрешното му желание за възмездие поради смъртта на Патрокъл. Независимо от съдбовната предопределеност да загине, ако участва в сражение срещу Хектор, Ахил не се колебае да потърси отмъщение за убийството на Патрокъл. Той храбро и гордо приема неизбежната си гибел и даже демонстрира опит за философското й осмисляне. Направляван от стремежа си да защити честта – своята и на мъртвия си приятел, Ахил осъществява намеренията си.

Ахил е и капризен, сълзлив и мек. Неговата човешка природа е разкрита и в 24 песен. Там той разказва тъжния мит за човешкото равенство в обречеността. В този момент той изгубва героическия ореол, хуманизира се и се изравнява с ония, които бяха изложени на унищожителната му стихия. След проявата на прекомерната ярост и след оскверняването на тялото на Хектор, Ахил разговаря цивилизовано с Приам, подчертавайки уважението си към него и дори демонстрира разкаяние за поведението си спрямо мъртвия Хектор:

“Старче Приаме! Да бъде тъй, както ти
сам настояваш!
Битката спирам за толкова време,
За колкото искаш!”
Рече така и прихвана за дясната
Китка Приама,
Повеч да се не плаши в душата си
Клетия старец.”

В обобщен план образът на Ахил е двойнствен – съчетаващ воинската първичност с ранимата душевност и с ярко маркираната индивидуалност. Той е драматичен герой, тъй като у него се проявава конфликтът между принадлежнoстта на човека към общността, от една страна, и порива му за самостоятелна изява и справедливост, от друга.

Ахил е първият трагичен герой в гръцкия свят. Син на богиня, но кратковечен. Обичан от боговете, но далеч от тях, защото е обречен на смърт. Той е обречен да воюва и да се подчини на неподвластна за неговите възможности сила – предопределението на Съдбата да загине скоро след смъртта на Хектор. Благодарение на тази обреченост той става сложен.

В епическата си поема “Илиада” Омир достига до извода за конфликта между колективните и индивидуални интереси. Аналичтичната му проницателност при тази изпреварваща времето си проблематика за противопоставянето на индивида спрямо законите на общността, богатата пластичност на художественото повествование и изразяването на носталгия към невъзвратимо отминалото героично минало, превръщат “Илиада” в неделима част на европейското и световно културно наследтсво.

Тема 6 - Вземане на управленско решение

Вземане на управленско решение или Защо днешните проблеми са резултат от вчерашни решения

„Когато ти предстои избор и не го направиш, нова също е избор” У. Джеймз


Същност и елементи на управленското решение
Всяко действие на личността, с изключение на инстиктивните реакции, е следствие от решенията, които тя взема относно собственото си поведение. При своето съжителство в обществото и в различните социални групи, хората също придават на колективното си поведение целенасочен характер, като разпределят помежду си права, задължения отговорности и т.н. Това отново е резултат от определени решения. Решенията, които хората постоянно вземат, имат различна целенасоченост. Част от тях са свързани с личния живот на хората. Те се вземат от отделния човек или тесен кръг съмишленици и се отнасят до тяхното собствено поведение.
След като решението е изявена воля за поведение, то трябва да съдържа такава информация, която да осигурява практическа реализация на това поведение. Това означава, че всяко управленско решение трябва да включва следните елементи:
• цел на решението – целта на решението придава легитимност на действията по реалициране на конкретния проблем;
• необходимите ресурси и техните източници – при формулирането на решението трябва да се посочат:
- сроковете за изпълнение;
- източниците на средства /парични, материални, информационни/;
- изпълнителите;
• стандартите и формите за контрол – тази информация е много важда за изпълнителите, защото посочва критериите за оценка на тяхната работа. Но тя е не по-малко важна и за ръководителите, защото тези критерии са база за оценка и на степента за реализиране на целите;

Вземане на индивидуално решение
Когато става дума за решение, обикновено нагласата е, че този процес е рационален, т.е. основан само на логически заключения. В същност, решението е човешка дейност и като такава носи отпечатъка на човешките способности, една от които е, че поведението на хората не винаги е рационално. Освен по пътя на строгата логична процедура, и дори вероятно много по-често, хората вземат своите решения на основата на интуицията, досегашния си опит, а и на комбинация от всички тези подходи.

Интуитивни решения
Все още никой не е обяснил интуицията. Мненията варират от пълно отричане, че такова явление съществува до пълно абсолютизиране с аргумента, че именно интуицията е „човешкото в човека“, това, което го поставя на качествено друго ниво от останалите явления в Майката Природа.
Приема се, че интуитивните решения са спонтанни, не са свързани с анализ на информацията, нито с последователни процедури по оценка на различните варианти.

Решенията, основани на досегашния опит
Наред с интуицията, като самостоятелен начин за вземане на решения без логически анализ се посочва миналия опит и знания. Тук човек идентифицира проблема, открива ситуация в миналото със същите характеристики и въз основа на предишния си опит взема решение за настоящото си поведение.

Рационални решения
Това е последователност от процедури по събиране, анализиране и оценка на информацията, които да осигурят изборът на онзи вариант на поведение, който най-ефективно задоволява предварително определената цел на решението. Максималната или пълната рационалност предполага наличието на три условия:
1. Перфектна информация. Това значи вземащия решението да разполага с цялата необходима информаци, при това напълно достоверна;
2. Само един критерий за избор на решението;
3. Използване единствено на строго логична процедура при избора;

Идентификация на проблема
Безспорно, всичко започва със самото възникване на проблема. Това става винаги, когато настоящите или очакваните бъдещи външни и вътрешни условия за функциониране на организацията водят до такова нейно сегашно или бъдещо състояние, което я отклонява от поставените цели или от използването на потенциални възможностти.
Самото възникване на проблема все още не означава, че той е идентифициран. За целта е необходимо ръководителят да узнае за съществуването му. От тук нататък неговите решения могат да се отнасят само до овладяване на фактическите последици.
Третият момент е осъзнаването на проблема. Това означава да се определи неговият приоритет и да се направи първия избор между следните спомагателни решения:
- проблемът съществува, но няма да бъде решаван, защото не е достатъчно значим, няма да се оправдаят разходите по решаването му, не може да се реши в приемливи срокове, решаването му не е по силите на организацията и т.н.
- проблемът е стандартен, вече е възниквал в миналото, решението му е свързано с прилагането на вече определени организационни мерки, поради което не се налагат други действия, освен пускане на стандартната процедура за изпълнение
- проблемът е значим, сложен и нов и трябва да се организира пълен цикъл за намирането на най-подходящото решение. Осъзнаването на проблема е един от моментите, в който на пълно се проявяват качествата на ръководителя, способността му да усети, на базата на придобитите знания и опит и дори интуитивно, значимостта на появилото се противоречие и да му се отдели необходимото внимание

Вземане на организационни решения
Научен подход – тук се използват сложни математически модели, за да се вземат такива важни решения като определяне местоположението на предприятието, избор на място за търсене на нефт, дистрибуция на телекомуникационни услуги и други подобни. По този начин могат бързо и ефективно да се решават сравнително добре структурирани задачи, изискващи обработка на голям обем информация и позволяващи ползването на количествени критерии.
Модел за решението като нарастващ процес – най-важните организационни решения обикновенно са серия от по-малки избори – приличат на поредица от малки хапки, отколкото на едно голямо отхапване
Моделът на „кофата за боклук“ – моделът, известен с наименованието „кофата за боклук“ е най-новият опит да се постигне същата цел и в този смисъл е логическо продължение на предходните. Занимава се с проблема за потока от решения в организацията, предлагайки цялостно виждане за самата нея като явление.

Тема 5 - Анализ на потенциала на фирмата

Анализ на потенциала на фирмата или Да отговорим на въпроса „Къде сме сега?”

„Никой велик човек, никога не се е оплаквал от липса на възможности.” Р.У. Емерсън

SWOT анализ
Това име анализът е получил от първите букви на силните /Stregths/ и слабите /Weaknesses/ страни на фирмата и новите възможности /Opportunities/ и опасности /Threats/, които конкретно за нея се крият в бъдещата външна среда. Благодарение на този управленски инструмент се получава една добра характеристика на тъй наречената ситуация, в който се намира организацията, и се подпомага основната идея при създаването на стратегиите – че те трябва да осигуряват много добро съответствие между вътрешните дадености на организацията и особеностите на външната среда.

Определяне на силните и слаби страни.
Силна страна за една компания е всичко, което тя прави добре или което характеризира някакви нейни важни способности – от предимство в областта на технологията до стабилни финансови показатели. Всички тези силни страни трябва да бъдат подредени по важност, защото е ясно, че някои дейности или характеристики имат по-голямо значение за успеха от други. И тук от особено значение е способността на ръководството да открие онази сърцевина или ключова компетентност, която организацията има и около която може да обедини други силни страни, за да изгради фундамента на своята бъдеща стратегия.
Слаба страна е нещо, което липсва, не достига на организацията или което прави по-зле от своите конкуренти и следователно я поставя в неизгодно положение. Както и силните страни, слабостите имат различно значение и трябва да бъдат подредени по важност.
Определянето и оценката на силните и слаби страни е нещо, като съставяне на „стратегически баланс” на организацията, в който силните страни са активите, а слабите страни – пасивите на организацията. Анализа трябва да посочи дали балансът е положителен, как се оформят силните страни в ефективни стратегии и какви действия са наложителни, за да се „наклонят везните” в полза на активите.

Определяне на възможностите и опасностите.
Възможностите, които пазарът крие са много важен фактор за определяне на стратегиите. Но трябва да се прави разлика между възможностите, които се крият в бизнеса като такъв и възможностите, които са достъпни в този бизнес за конкретната компания. Не всяка организация има добри позиции в съответния отрасъл, за да е в състояние да „улови” всяка възможност, която той предлага. В същност, силните и слаби страни на организацията показват кои възможности в даден бизнес са подходящи за нея и кои тя не може да оползотвори.
Много често, наред с шансовете, изменението на външната среда крие и съществени опасности за бъдещето на организацията. Това могат да бъдат нови, по-евтини тепнологии; появата на по-добри продукти на конкурентите или продукти-заместители; внезапни промени в лихвения процент и т.н.

Тема 4 - Анализ на перспективите и конкуренцията в дадена сфера на бизнес

Анализ на перспективите и конкуренцията в дадена сфера на бизнес или Защо Александър Велики е имал придворен гадател

„Парадокс на нашето време на резки и бързи промени е, че когато бъдещето е посред нас и поглъща сегашното пред очите ни, ние никога не сме били по-малко сигурни в онова, което ни очаква” Е.Хофър

Външната среда на организациите е двупластова и обикновено се разделя на макро и микро среда. Макросредата е, образно казано, сцената, на която играят организациите. Тя съдържа общите условия за тяхното функзиониране и обикновено тук се разглеждат следните най-важни условия: политически, икономически, научно-технически, природни, демографски и културни.

Политически условия – те определят „степените на свобода”, които хората и организациите имат когато взаимодействат помежду си, за да реализират своите цели или да защитят своето съществуване. Политическите условия, в същност, създават хранителна среда за всички останали човешки изяви. Най-важните канали, по които те достигат до отделния човек са формата на държавното управление, системата от закони, държавните институции и политическите организации.

Икономически условия – тяхното разнообразие е огромно, а влиянието им върху дейността на организациите много силно, независимо от вида на самите организации. Разбира се при бизнес организациите влиянието на икономическата среда е определящо и сред главните фактори на въздействието трябва да бъдат посочени общото състояние на икономиката, равнището на инфлацията, равнището на доходите, нивото на безработицата, цената на кредита, равнището на данъците и др.

Научно-технически условия – те оказват своето влияние главно чрез създаването на почти безгранични възможности за производство на нови продукти или усъвършенстване на съществуващите; чрез ускоряване на всички процеси в обществото, както и чрез създаването на много проблеми, породени от конфликта между възможности и обществен морал

Природни условия – в зависимост от характера на организациите те влияят пряко или косвено върху тяхното функциониране, като най-важните фактори са дифицитност на ресурсите; тяхната достъпност; свързаните с експлоатацията им екологични проблеми; природните условия за живот и други.

Демографски условия – те се изразяват в ръста, структурата и миграцията на населението, които в голяма степен влияят върху състоянието на обществото и върху различни аспекти от дейността на организациите.

Социални и културни условия – това, което една организация може или не може да прави наред с всичко останало винаги е зависело също така от състоянието на обществото и неговата създадена през вековете култура. Такива фактори като групи със специални интереси, социални нагласи относно здравето, алкохола, използването на отпадъците, религията и т.н. фактически са източник на информация относно целите и стратегиите при т.н. социална отговорност.
Вторият пласт на външната среда, наречен микросреда, се образува от взаимодействието с обекти, които пряко, непосредствено обгръщат организацията. В зависимост от нейния вид и от сферата на деловите операции тези обекти са различни, но в общия случай и най-типично за бизнес организациите са доставчиците, посредниците, клиентите, конкурентите и т.н. контактни аудитории. Задачата на анализа е да открие измененията, които се очертават в бизнеса и да посочи характера и силата на конкуренцията. По този начин ръководството ще може да определи дали този вид бизнес е достатъчно привлекателен, за да се влагат в него ресурсите на организацията.

Широко прието е, при даване на икономическа характеристика на бизнеса да се използват следните по-важни фактори: размер на пазара; обхват на конкурентната борба; начално развитие, бързо нарастване, ранна зрелост, късна зрелост и насищане, стагнация и съкращаване; брой на конкурентите; брой на клиентите и размер на техните покупки; кой вид вертикална интегрална преобладава – надолу към суровините или нагоре към дистрибуцията; лекота за влизане и излизане от бизнеса; динамика на иновациите; степен на диференциация на продуктите, произвеждани от различните производители; възможности за икономия от мащаба на произвоството, транспорта или масовия маркетинг; колко важно е натоварването на производствените мощности за постигане на ниски производствени разходи; потребност от капитал; рентабилност – по-висока или по-ниска от останалите участници.

Най-типичните икономически характеристики на бизнеса дават обикновено снимка на неговото състояние в момента, но не говорят нищо за това какво ще стане утрие. А познаването на идващите изменения е много важно за избора на стратегиите. Част от тези изменения могат да се прогнозират на основата на теорията за жизнения цикъл, но само тази информация почти никога не е достатъчна. Затова обикновенно се търсят различните фактори, които могат да доведат до изменения в бизнеса и се оценява силата на тяхното влияние. Най-типичните фактори на промяната за различните сфери на бизнеса са следните:
• промяна в тенденциите за развитие на отрасъла, което променя съотношението между търсене и предлагане и влияе върху желанието на други фирми да навлязат или да напуснат бизнеса;
• промяна във вида и характеристиките на клиентите и начина на използването на продуктите;
• продуктови иновации;
• технологични иновации;
• маркетингови иновации;
• навлизане или излизане от бизнеса на нови фирми, особено големи и/или чуждестранни;
• глобализация на бизнеса;
• промени в държавното регулиране на икономиката;
• промени в ценностите, културата и начина на живот и др.

Един от най-важните аспекти на анализа на външната среда е изучаването на конкуренцията в бизнеса. Въпреки особеностите на различните видове бизнес, сферите на конкурентната борба са приблизително еднакви и обикновено се делят на пет групи.
1. Конкурентна борба между фирмите на пазара на техните продукти. Много често, поради неговата очевидност, този източник на конкуренция се разглежда като единствен. Разработвайки своята стратегия на конкурентна борба от тази гледна точка, фирмите се стремят чрез активни действия да постигнат задоволителна пазарна позиция и чрез защитни действия да я запазят.
- колкото повече се увеличава броят на конкурентите и те се изравняват по размер и възможности, толкова по-силна е конкурентната борба между тях;
- когато търсенето на продуктите нараства бавно, конкуренцията се изостря;
- колкото по-лесно е за клиентите да преминат от една марка към друга, толкова по-силна е конкуренцията;
- когато е по-трудно да се излезе от даден бизнес, отколкото да се остане в него и да се води конкурентна борба, последната е значително по-силна;
- конкуренцията се засилва, когато силни компании извън дадения бизнес навлизат в него купувайки слаби фирми и започват агресивна, добре финансирана кампания за завоюване на пазарни позиции и т.н.
2. Конкуренция от страна на потенциални нови участници. Когато нови фирми навлизат в дадения бизнес, те предизвикват промени във възможностите за производство, търсят своето място на пазара, предизвикват използването на повече ресурси и т.н., т.е. изострят конкуренцията, нанасяйки различни вреди на вече съществуващите участници. Вероятността нови фирми да навлязат в бизнеса се определя главно от съществуващите „бариери за навлизане”, които могат да бъдат най-различни, като например:
- икономия от мащаба. Тя се използва от съществуващите фирми. Ако новият конкурент иска да я използва, трябва още в началото да започне с производство на големи количества, а това е твърде скъпо и рисковано за начинаещ производител. Ако пък започне с малък обем, губи предимствата на мащаба и трябва да работи с по-ниска рентабилност;
- достъп до важни и специфични технологии и ноу-хау;
- навиците и лоялността на клиентите;
- изисквания за размер на капитала;
- достъп до дистрибуторските канали;
- регулация от страна на правителството;
- международни ограничения на търговията или други изисквания на международния пазар;
3. Конкуренция от страна на продукти-заместители. Благодарение на съвременните технологии, продуктите-заместители са широко разпространено явление, което влияе съществено върху конкурентната борба. Тяхното присъствие на пазара прави невъзможно цените на основния продукт да преминат определена граница, защото той ще стане непродаваем. От друга страна, наличието на заместители прави клиентите значително по-приетенциозни относно качеството и услугите, принуждавайки производителите постоянно да усъвършенстват изделията си. Много често по-добрите качества на заместителите могат въобще да направят излишни основните продукти.
4. Доставчиците, като елемент на конкурентната борба. Силата на влиянието на доставчиците върху конкурентната борба зависи от условията на пазара и особените свойства на съответните суровини, материали или детайли. Когато предметът на доставката е стандартен и се предлага на свободния пазар от множество производители, влиянието на доставчиците е сравнително слабо, тъй като е много лесно да се премине от един доставчик към друг. Също така слаби са техните позиции, когато тези, на които доставят са най-големите или единствените им клиенти.
5. Клиентите, като елемент на конкурентната борба. Точно както доставчиците, така и клиентите могат да имат съществено влияние върху конкуренцията в даден бизнес. Най-типичен е примерът, когато даден клиент купува много големи количества, т.е. когато той се явява като основен пазар за фирмата. Също така, когато е лесно за купувача да се ориентира към друг продавач, той може да търси допълнителни изгоди за себе си като преференциални цени, благоприятни условия за доставка, по-голям кредитен период и т.н. В същност, тук става дума за същите условия като при доставчиците, но гледната точка е различна.

Оценка на силата на другите участници в конкуренцията. Тази четвърта задача при анализа на външната среда също е насочена към изучаване на конкуренцията, но вече с цел да се „персонифицират” участниците, като се открият най-силните конкуренти и тези, които имат най-слаби позиции. С други думи, анализът трябва да осигури информация за „разпределението на силите” в конкурентната борба. Една полезна техника, особено когато участниците са твърде много, за да се изучават подробно един по един, е създаването на тъй наречената „карта на стратегическите групи”.

Предвиждане на следващите стъпки на конкурентите>. Това е особено важна задача на анализа на външната среда, защото ако организацията няма представа какво може да очаква от своите конкуренти, това значи да плува с вързани очи в река, пълна с крокодили. Ето защо всеки се стреми да „разгадае” ходовете на другите и в зависимост от това определя и собственото си поведение. Точно както прави всеки човек в живота, независимо дали го осъзнава или не. В случая се използват най-различни източници на информация, за да се определи възможно най-точно сегашното състояние на конкурентите и да се прогнозира какво ще бъде то в бъдеще. Защото един силен конкурент днес може да стои на несигурна почва и утре да не е вече от значение, докато някоя малка фирма с важно стратегическо предимство може да се окаже най-сериозната заплаха в бъдеще.

Определяне на най-важните фактори за успех в дадения бизнес. „Ключовите фактори за успеха” са понятие в стратегическото управление, чрез което се дефинират онеци специфични области, от които в най-голяма степен ще зависи успеха в конкурентната борба. Например, всички са съгласни колко важно е качеството на продуктите, но в един напълно монополизиран и/или дефицитен пазар то няма особена роля. В същото време, напълно безмислено е да се търси успех чрез продажба на стандартни и евтини, макар и качествени, стоки на хора с високи доходи. В същност, определянето на ключовите фактори за успех е първата важна стъпка при разработването на стратегиите, защото последните трябва да са насочени към получаването на предимства именно в областите, които утпе ще определят успеха в бизнеса.

Определяне на крайното становище за атрактивността на съответния бизнес. Това е последната стъпка в анализа на външната среда на организацията. От направените тук изводи ще зависи в голяма степен дали тя ще остане или ще напусне бизнеса, ако остане как ще инвестира, ако напусне накъде ще се насочи и т.н. За да се изработи този извод обикновено чрез информацията от горните анализи се определя какъв е потенциалът за нарастване на този бизнес; каква е вероятността към него да се насочат нови фирми; колко стабилно и независимо е търсенето; как ще се развива конкуренцията; пред какви проблеми може да се изправи в бъдеще и какви са рисковете, свързани с тях; на каква печалба може да се разчита.
Естествено, само анализът на външната среда не е достатъчен, за да се вземат стратегическите решения. Но огромното значение на средата за поведението на всяка отворена система превръща качеството на този анализ в един от най-важните, макар и в друго направление, стратегически фактор за успех на всяка организация.

Тема 3 - Определяне на мисията и целите

Определяне на мисията и целите или първата стъпка към осъществяването на мечтите

„- Ще ми кажете ли, моля, накъде трябва да тръгна от тук нататък – попита Алиса
- Зависи къде искаш да стигнеш – отговори Котката”

Из”Алиса в страната на чудесата” от Луис Карол

Всяка разумна човешка дейност е ориентирана към определен желан резултат. Но между желание и цел има съществена разлика. За да стане реалност, обаче, мечтата трябва да стане цел.

Безспорно в обществото се срещат не малко хора, които още в младежка възраст ясно осъзнават и формулират своите крайни жизнени цели и неотклонно следват начертания план за тяхното постигане. Но също така безспорно е, че една голяма част от хората живеят само с обща представа за това, какво искат да постигнат и кога ще се чувстват удовлетворени от живота.

Най-популярната и широко използвана класификация на целите е тази според нивото, което носи отговорност за тяхното определяне и реализиране. Прието е, от тази гледна точка целите да се разделят на три групи: общи, оперативни и операционни.

Общите цели се създават от собствениците на организацията и/или нейните висши ръководители. Тяхната задача е да се определят мястото на фирмата в икономическата и социална структура на обществото, поради което те са по-общо формулирани. Обикновено общите цели се разделят на три вида – намерения, мисия и цели на имиджа.

По принцип намеренията отразяват причините за създаване на фирмата и това намира пряк израз в нейната съдебна регистрация като организация със стопанска или с идеална цел.

Мисията се дефинира като избран от ръководителите път за постигане на намеренията. Понятието мисия винаги е съществувало в психологията, отнесено към отделния човек, но едва напоследък започна неговата масова употреба и в управлението на организациите. При определяне на мисията винаги стои въпросът за широтата на обхвата, т.е. дали формулировката да е по-широка, по-обща или да е по-конкретна. Значението на това решение е в две посоки. От една страна така се определят границите, в които ръководителите на организацията ще концептират своите усилия/сектори на средата, които ще наблюдават; пазари, към които ще се ориентират; изследвания, които ще финансират и други подобни/.

Целите, свързани с имиджа имат задачата да посочат основните ценности, които изповядва и иска да постигне фирмата и които я легитимират в очите на обществото. Те са свързани обикновено с нейната социална отговорност и обхващат отношението към законовите основи, безопасността на продуктите и труда, опазването на околната среда, спонсорството и т.н.

Оперативните цели обикновено се определят за една година. За разлика от мисията, те задължително трябва да бъдат количествено измерими. Областите на оперативните цели и възможни техни конкретни формулировки са общо осем:
• Маркетинг – пазарен дял; обем на продажбите; ръст на продажбите; продуктови линии и т.н.
• Нововъведения (иновации) – нови продукти; нови технологии; научно-изследователски проекти и други.
• Рентабилност – възвръщане на инвестициите; нетен доход след данъците; печалба на една акция и други.
• Материални ресурси – натоварване на мощностите; степен на използване на суровините и материалите; размер на запасите и други
• Финансови ресурси – размер на капитала; ликвидност; съотношение между собствен и заемен капитал и други
• Човешки ресурси – квалификация; компенсации; развитие на персонала и т.н.
• Ефективност – производителност на труда; обща продукция на единица капитал
• Социална отговорност – осигуряване на еднакви възможности; спазване на човешките права; опазване на околната среда и др.

Операционните цели се разработват и са отговорност на ръководителите от най-ниското ниво, които осигуряват работата на непосредствените изпълнители. По същество тези цели са конкретните производствени показатели, като норми на труд; норми за разход на материали; графици за работа на машините и т.н. Тяхното реализиране на оперативните цели, което от своя страна осигурява спазване на фиксираните в мисията декларации.

Тема 2 - Планиране

Планиране или Как да „моделираме” бъдещето

„Планът е нищо. Планирането е всичко” – Д. Айзенхауер

Планирането е неделим момент от всяка разумна човешка дейност. Преди да направи каквото и да е, човек вече има в съзнанието си представа за желания резултат от действието и начинът, по който трябва да го постигне. С други думи, нашите сегашни действия винаги са израз на някакви очаквания в бъдещето. Постепенно планирането се е превърнало в разгърната, формализирана система за осъществяване на логически първата функция на управлението. И сега е трудно да се повярва, че някога неговото въвеждане е било една малка революция в мисленето на управляващите.
Ако обобщим различните мнения, планирането може да се опише като функция на мениджмънта, която се занимава с определяне на намеренията за бъдещата дейност и съобразяване на текущите операции с тях чрез подходящо разпределение на организационните ресурси.
Въпреки, че съществуват различни гледни точки за формите на планирането и организациите, почти общоприето е мнението, че те могат да бъдат разпределени на два вида:
- стратегическо
- оперативно
Стратегическо планиране. Ръководителите имат естествена нагласа да отделят
повече време на текущите въпроси, защото те са съвсем очевидни, не търпят отлагане, а резултатите се виждат веднага.В същото време стратегическите проблеми са някъде далеч, информацията за тях е недостатъчна, резултатите са трудно оценими и отложени в неопределено бъдеще. Наред с това преценката за работа на ръководителите, включително заплащането на техния труд, обикновено се свързва с текущата им дейност.Независимо по начина, по който се извършва – чрез строго формализирана система или чрез неформален диалог, присъствието на стратегическото планиране в управлението е задължително.
Оперативно планиране. Една организация не може без бъдеще, но не може и без настояще. За да отговори, обаче, на предизвикателствата на съвременния икономически живот, всяка организация трябва да прибави към посочените форми на планиране още няколко, а именно:
- ситуационно планиране
- иновационно планиране
- планиране на фирмената култура
- административно планиране
- планиране на „шокови” събития
Ситуационно планиране. Планирането означава вземане на решения за бъдещи
действия и следователно се основава на получена по един или друг начин информация за това, какви ще са условията, когато това бъдеще вече е факт. Но колкото и добри методи да използваме за прогнозиране на бъдещето, обществото и неговата икономическа система са твърде сложни явления, за да сме сигурни в достоверността на резултатите.Затова организацията трябва да има различни възможни „сценарии” или „образи” на бъдещето и сътветно различен пакет от стратегии и планове, което ще осигури бързата и най-икономична адаптация към бъдещата среда, ако тя се окаже различна от очакваната.
Планиране на иновациите. Избирайки стратегии за бъдещето, всяка организация трябва да е сигурна, че ще бъде в състояние да посрещне неговите предизвикателства във вид на нови продукти, технологии или начини на обслужване. А това значи, че тези бъдещи „факти” трябва да бъдат реалност много преди да влязат в производствените цехове. Решенията за започване на тяхното създаване са предмет на планирането на иновациите, в което се включва и планирането на необходимата научно-изследователска работа.
Планиране на фирмената култура. Известно е, че в различните организации и дори в различните по-малки групи начините, по който хората „гледат на нещата”, „правят нещата” и „оценяват нещата” са различни. Ето защо ръководителите на организацията трябва да са сигурни, че избраните цели и стратегии ще намерят подкрепа не само по пътя на формалното административно планиране, но и чрез възприемането им от неформалните структури. Затова, ако има разминаване между съществуващата вече в организацията култура и културата, която би се явила естествена хранителна среда на новите цели и стратегии, ръководителите трябва да планират и мерки за преориентиране на културните нагласи.
Административно планиране. Плановете и дейността по тяхното реализиране биха се провалили, ако не бъдат подкрепени от останалите функции в управленската дейност – от подходяща организационна структура на управлението, от съответни контролни механизми, от координация и правилна последователност на различните действия и т.н. Това е задачана на административното планиране.
Планиране на „шокови” ситуации. Турболентната, динамична среда често изправя организацията пред внезапно появили се събития, които или разкриват неочаквано големи възможности или крият сериозни опасности. И в двата случая се налагат спонтанни и бързи решения, които могат да поставят организацията в „шоково” състояние поради радикалните промени и свързаните с тях съпътстващи явления. Планирането в случая се състои в планирането на административното поведение, което би се оказало най-подходящо за управлението на организацията в подобна ситуация

Тема 1 - Същност на управлението

Същност на управлението или как се внася ред в хаоса

„Всяка система, която извършва целесъобразен избор със степен, по-висока от случайния избор, достига това в резултат на получена информация” - У. Ешби

Понятието управление е едно от най-дискутираните в историята на науката. Предложените определения за него надхвърлят трицифрено число. Причините са не само в естественото развитие на познанието, но преди всичко във факта, че всяка конкретна наука го разглеждаше единствено в рамките на своите проблеми и го описваше в своите собствени термини. И едва с публикуването на първите трудове по кибернетика се осъществи качествен скок в научните възгледи. Локално-научните понятия за управлението бяха издигнати на по-високо равнище на абстракция и бяха обединени чрез общата теория на управлението.
Централно място в тази теория заема изключителната по своята смелост и мащабност идея, че управленските процеси, независимо от конкретната природа на системите, в които протичат, имат еднаква същност. Управляващия обект въздейства върху управлявания като изменя състоянието и поведението му, а управляваният елемент въздейства върху управляващия чрез информацията за самото си състояние, което е причина за вземане на едно или друго решение. Обратната връзка е комуникационен канал, който връща резултата на изхода на системата обратно на нейния вход. Когато информацията от обратната връзка засилва въздействието на входа тя е положителна. А когато информацията от обратната връзка намалява въздействието на входа – е отрицателна. Благодарение на нея, системите запазват своята устойчивост, т.е. поддържат предварително зададените параметри в определените граници.
„... няма значение дали системата, която се описва е биологична или социална, механична или геологична – каквато и да е, адекватното описание на езика на кибернетиката ще разкрие същността на всички!”
Широко разпространено е схващането, че да се управлява значи да се вземат решения и те да се „спускат” на подчинените за изпълнение. А това означава пренебрегване на важния факт, че какво да бъде решението и в каква форма да се представи на изпълнителите, зависи от състоянието на управлявания обект, т.е. на самите изпълнители. Не е възможно да се вземе качествено решение без информацията от обратната връзка.
На входа на систематаса различните видове ресурси, необходими за осъществяване на нейните функции. На изхода са резултатите от функционирането във вид на материални обекти или някакви форми на въздействия върху средата.
Вътре в системата става трансформирането на ресурсите в резултати, т.е. от тази гледна точка тя може да се представи като преобразувател. Ефективността на този процес на трансформиране се определя от съотношението между изхода и входа.
За да изработи своето решение, управляващата система се нуждае от три източника на информация:
- за силата и характера на външните въздействия
- за фактическото състояние на системата
- за желаното състояние на системата
Много важно условие за качеството на управлението в системите е способността на управляващата система да обхване разнообразието на управляваната система.

Мениджмънт

Основните функции на мениджмънта следват логиката на рационалното човешко поведение. Тези теми от мениджмънта са предназначени за всеки, които иска да навлезе в бизнес средата и да разбере техники и тактики при управлението на фирма и/или дружество.

Курсът включва следните теми:
Тема 1 - Същност на управлението
Тема 2 - Планиране
Тема 3 - Определяне на мисията и целите
Тема 4 - Анализ на перспективите и конкуренцията в дадена сфера на бизнес
Тема 5 - Анализ на потенциала на фирмата
Тема 6 - Вземане на управленско решение
Тема 7 - Основни теории за ефективно лидерство

Урок 11 - Иновационно развитие на БО

Същност,видове и хар на иновациите
Йозеф Шумпетер определя иновациите като полезна промяна-двигател за развитието на икономиката. Той определя пет основни случая на иновации в икономиката:
-въвеждане на нов продукт
-нов метод на производство
-отваряне на нов пазар
-използване на нов източник на ресурси за производството
-създаване на нова организация на работа или взаимоотношения между БО в един отрасъл
Иновацията може да се разглежда като процес, чрез който новите продукти, услуги и/или системи се внедряват в икономиката и се изнасят на пазара.
Иновационния процес преминава през няколко фази:
-изследователска фаза
-инженерни изследвания и разработки
-подготовка за практическа реализиция
-въвеждане на иновационен резултат на пазара
Основните иновации заемат висок дял от дейностите по фундаментални и приложни изследвания предизвикват промени в системата на потребностите като цяло, както и производствена система.
Подобрените иновации се характеризират със създаването на нов комплекс търсене или нов продук.
Псевдоиновациите не повишават ефективността при използването му от потребителя.
Иновационен процес в БО. Условия и фактори за осъщест на иновации
Традиционното схващане за иновационен процес е, че това е последователност от няколко фази с крайна цел въвеждане на новия продукт на пазара.Първоначално се формулира концепция за новия продукт. Следват предварителен анализ и оценяване на потенциала на концепцията за получаване на печалба. При положителна оценка идеята за продукта се развива на прототип,за да се установи дали продуктът отговаря на очакванията. В зависимост от резултата прототипът се доразвива или направо се внедрява в производство и се пуска на пазара.
Основни фактори определят успеха на една иновация са нейната актуалност и полезност способността на БО да мобилизира бързо знания и умения за реализацията й възможността за организиране на производство и продажба по-бързо от конкурентите,гъвкав при модифициране на иновацията за различни пазари и клиенти

Урок 10 - Инвестиционна дейност на БО

Инвестиции на БО. Видове инвестиции - основни характеристики
Видовете инвестиции могат да се дефинират в следните няколко групи:
Инвестиции с фиксиран доход – те могат да се класифицират в пет групи:
-спестовни сметки - това са различни видове банкови депозити
-държавни ценни книжа
-муниципални облигации
-корпоративни облигации
-привилегированите акции – считат се за инвестиции с фиксиран доход
Инвестиционни компании – те са АД, чиито предмет на дейност са инвестиции в различни видове активи.
Специфични инвестиционни инструменти - възможността да се придобие обикнна акция на определена цена. Разделят се на:
-варанти - дава правото на притежателите да придобият обикновени акции от компанията на преференциална цена.
-количествена опция - дава право да се купят обикновени акции от компанията на специална цена за опр период от време.
-пут опция - тази опция дава правото на собственика й да продаде определена акция на определена цена в течение на определен период
Инвестиции в стоки – възможността за инвестиции в реални стоки
Реални инвестиции – инвестира в ДА като земя,производство и т.н
Ниско ликвидни инвестиции – дългосрочни вложения осъществявани от индивидуални инвеститиции.
Видове инвестиционни проекти. Методи за оценка на инвестиционни проекти
Оценяването на риска поет от БО в връзка с подготвяните от нея инвестиционни проекти,изисква разграничаване на видовете проекти. Най-общо последните се класифицират по следният начин:
І.Според срока на използване
-краткосрочни проекти - по една година
-дългосрочни проекти- свързани са с стратегическите цели на БО
ІІ.Според степента на риск,произтичан от проекта:
-обновителни проекти
-проекти за експанзия - целта им е увеличаване на пазарния дял на БО
-иновационни проекти - правят се с цел лансиране на нови продукти,услуги или завладяване на нови пазари
-мандатни проекти - най-голяма степен на риск
ІІІ.Според взаимозавистта и взаимообвързаността между проектите:
-независими проекти - такива, които нямат връзка помежду си
-взаимоизключващи се проекти
-верижно зависими проекти - такива проекти образуват логическа последователна зависимост, в която не може да се промени реда за реализиране на отделните проекти
-допълващи се проекти
Разграничават се недисконтови и дисконтови методи за оценка на инвестиционните проекти.
Недисконтови методи за оценка – тяхната философия е в противоречие с концептуалната основа на оценяването на капиталовите бюджетни проекти. Известни са два недисконтови метода за оценка – период на изплащане и средна счетоводна въвръщаемост.
Дисконтови методи за оценка – практическа реализация на описаната вече концепция за нетна сегашна стойност. Известни са пет дисконтови метода за оценка – нетна сегашна стойност, дисконтов период на изплащане, индекс на рентабилност, вътрешна норма на възвращаемост, модифициране вътреина норма на възвръщаемост.

Урок 9 - Данъчно облагане на БО

Същност и елементи на данъка.Основни понятия
Данъкът е законосъобразно, задължително, безвъзмездно и принудително плащане на физическите и юридическите лица в полза на държавата.
Предназначението на данъците е да се акумулират средства, посредством преразпределение на доходи, за покриване на публичните разходи на държавата. Много често с него се цели въздействие (стимулиране или ограничаване) върху икономическата активност на данъчнозадължителните субекти.
Предмет на данъка – всичко онова, към което е насочено данъчното облагане, респ. имущество, качества на физическата личност, определени дейности или обороти, реализиран доход.
Субект на данъка е физическо или юридическо лице, което се намира в отношения на собственост, владение, ползване и пр с обекта на данъка.Субектът или платецът е лицето, което формално и непосредствено е задължено да внесе дължимия данък в приход на бюджета.Не винаги платецът е и фактическият носител на данъка.
Данъчен носител – лицето, което действително понася данъчното задължение, независимо от това дали е било или не субект на данъка. Платец и носител на данъка могат да бъдат различни физически и юридически лица и това различие е доказателство за явлението прехвърляемост на данъка.
Данъчен дестинатор. В редица случаи при въвеждането на един или друг данък или при провеждането на целенасочена данъчна политика правителството желае, предполага и допуска прехвърлянето и внасянето на даден данък от определена социална група или класа. Именно този предполагаем носител на данъка, се нарича данъчен дестинатор.
Данъчен кредитор е държавата, която има изключително или суверенното право да въвежда, налага и събира данъци.
Данъчен мащаб представлява определено качество, белег или свойство на предмета на облагане, въз основа на което се установява данъчното задължение на платеца. Така например, при данъка върху земята мащаб на облагането може да бъде земята като физическа площ, добивът или доходът от притежаваните, респ ползваните земи, а така също стойността им. За данъка върху сградите за мащаб може да се използва броят на вратите и прозорците, на етажите, на комините, стойността на сградата.
Данъчна единица конкретно определена част от мащаба на данъка, върху която се определя размерът му. Ако мащаб при данъка върху земята е количеството притежаване земя, то данъчната единица е част от това к-во, обиктовено 1дка. При положение, че мащабът на данъка е стойността на обекта, то данъчната единица е част от тази стойност – 100 или 1000, т.е данъкът се определя в проценти. Може да се определи и в натурални единици на производствени стоки.
Данъчната основа броят на облагаемите данъчните единици, върху които се изчислява данъчното задължение. Когато данъчната основа не обхваща всички данъчни единици, това означава, че определени данъчни единици, това означава, че определени данъчни единици съзнателно са освободени от облагане.
Данъчен размер данъкът, с който се облага една данъчна единица. Среща се и под наименованието данъчна квота, процент. Установява се в абсолютна сума, най-често в процент.
Данъчно задължение произведението на данъчната основа по данъчния размер. Ако данъчната основа е 5000 единици, а данъчния размер 8%, то данъчното задължение ще бъде равно на 400 единици
Данъчни тарифи съдържат почти всички посочени по-горе елементи и служат за улесняване техническото изчисляване на данъка, да установяването на данъчното задължение.
Данъчен кадастър нарочни книги, в които се водят на отчет обектите и платците на данъка. Предназначението им е да отразяват измененията в данъчните обекти на платците, обикновено на имуществените данъци и да улесняват установяването на реалното данъчното задължение.
Данъчни досиета особени носители на информация, която се събира и класира за всеки данъкоплатец поотделно в данъчните служби и служи за целите на данъчното облагане на данъчния контрол.
Данъчни картони те представляват лични партиди, които се откриват на всеки данъкоплатец. В тях се нанася общото данъчно задължение на данъкоплатеца и се следи и отразява издължаването му.
Обекти на облагане по ЗКПО се облагат печалбите на местни юридически лица, както и на чуждестранни юридически лица от място на стопанска дайност в страната. Облагат се и някои разходи, за което ще стане въпрос в края на темата.
Особености на корпоративното подоходно облагане (ЗКПО)
Обекти на облагане с данък върху разходите са
- представителни разходи
- социалните разходи, предоставени в натура
- експлоатационните разходи за превозни средства, използвани за управленска дейност
Данъкът по ЗКПО който представлява интерес в случая е корпоративен данък за печалбите от стопанска дейност и данък върху някои разходи.
Всички БО се облагат само с видовете данъци регламентирани в ЗКПО основно с корпоративен.
Косвени данъци – данък върху добавената стойност; мита и акцизи
В основата на данъка върху добавената стойност (ДДС) стои добавената стойност, която е променлива величина и пряко зависи от стопанската активност на БО.
Основна цел на облагането с данък върху добавената стойност е този данък да не влияе негативно върху производството. Затова производствените разходи се изключват и на облагане подлежи добавената стойност. Тя включва: персонални разходи, финансови разходи, печалби, оставени за резерви и дивиденти, амортизациите, данъците. Тези елементи съотвестват на възнаграждението на труда, капитала и данъците.
Акцизите са косвени данъци, които се събират от потребителите чрез цените или при продажбата на стоки за масово потребление. Той се начислява на датата на издаване на фактурата или на която най-късно е трябвало да се издаде. Производителите събират акцизи при осъществяването на плащането по доставката.
Митата са тарифни регулатори и класически външно търговски инструменти. Те са най-старите форми на косвено данъчно облагане и са приходна форма отнасяни към данъците облагащи обръщението на стоките. Митата биват адвалорни, специфично комбинирани и двустепенни в зависимост от начина на определяне.